Валери Вергилов
Поетически картички
Три поетически картички от британските острови в навечерието на окончателното им отплаване от бреговете на Европа.
Езичество 2020
(пети еволюционен въпрос)
Чак там, на ръба на природата,
в далечните като видение
плоски, опоскани острови Оркни,
зад вкаменената несправедливост
на зидовете и оградите
и под прикритието на мътните мъгли
се съешили богът на свирепото море
и нимфата с анти-митично име Еволюция.
Така от нечестивото чифтосване
там, до прибоя на вълните,
там, под заслона на звездите
закрачила низвергнатата, морската овца.
Виж: бяло агънце подтичва
със черни читави копитца
по облите от отливна вода
и плоски като плочите
на жертвени олтари камънаци.
Подскачай, агънце,
подприпквай надалеч в легендите,
там да си бяло като пушека на сагите,
там да свисти и да те учи вятърът да блееш
там да свети,
да те облива пълната луна обилно
и да те учи да облизваш
солената сребристост на водата,
за да си два пъти по-бяло в мрака,
когато полунощите затягаг своите обръчи,
а над челото ти изгрява ореол.
И ето виж: тук на брега сега
межда зида и прилива,
между проклятието и суровостта
преживяш жилите на келпа
и сигурно сънуваш старите си господари,
тях, откривателите на галапагоски тайни,
самопровъзгласили се човекобогове.
Но я кяжи ми, агънце ле бяло,
защо сега на свой ред те сънуват тебе
и теб боготворят,
теб, рожбата на морскопасната овца,
теб, бяло агънце,
Агнец на всички богове.
Humberside
I work all day and get half-drunk at night.
Waking at four to soundless dark, I stare.
In time the curtain edges will grow light.
Till then I see what’s really there –
Unresting death, a whole day nearer now.
Aubade, P. Larkin
В английския североизток
мъглата потискащо
влачи своята влажна привидност,
през тензуха й
улични лампи мъждукат,
безжизнено хилави,
като някакъв спомен за яркост.
Тук денят няма край и начало,
той просто изтича,
размит и безличен,
до часа на вечерята-чай,
привечер, около шест,
и затихва
несъстоял се, несъстоятелен
пред телевизори
по-голeми от всички голeми мечти.
Тук пердетата крият
единствено нищото,
вездесъщото скапващо нищо,
което ориса
(и което той описа)
поетът на Хъл –
библиотечният бард
с пет диоптъра отчаяна честност.
Но мъглата се стеле,
забулваща всичко,
(но неприкриваща нищото)
и в ореола на лампите
смътно прозира
някакъв брекзитски надпис,
може би някаква психопотисната
миопична молитва за смисъл.
Серенада за SARS-CoV-2
От скучно в пусто и от пусто в празно
безжизнено протичат часовете,
тъй час след час чак до
безизходния край на ден от безизходици,
ден от потънали в мъртвилото му
мъртви часове.
И само от солената утайка
на дъното на празна чаша уиски
една искра събужда ехото на чудновата дума:
Tallisker – парола ли, поличба ли
от лексикона на страха и на досадата?
A tisket-tasket Tallisker,
като че талисман от срички
против уроките на това противно нищо,
на тази умъртвяваща ни нереалност –
какво по-антисоциално
от социалната дистанция между сърцата?
Минават часовете,
отплуват като риби
от аквариума на съзнанието,
сред-помежду-насред
заобикалящата геометрия от дяволски очи –
червените сигнални светлини
по крановете и по бегемотите на Ситито,
извили вратовете си да стържат
не липсващото там небе,
а тази ниско-облачна, дъждовно-ледена,
провлачена в мъглата тъмнина.
И ето там сред нея:
меланхоличните фенери
на социално-дистанцирани,
отделно светещи оазиси –
нависените антигравитационно
върху небостъргачите на Barbican
балкончета – свидетели
на улова от мъртви нощни риби
под вечно зрящите в червено
очи на дявола,
под тях, под тях.
Превод от английски: Авторът