1

 

25.2.2168

Космически кораб по време на  дългия си път нейде между Юпитер и Марс

 

Сол,

Отварям първата страница на новия дневник и празното пространство зейва пред очите ми, но аз започвам да пиша. Вчера изписах и последния лист от предишния дневник – онзи зеленият, който ти ми подари за рождения ми ден. Финалните изречения написах от вътрешната страна на задната корица. Увих го в бамбуковия шал, който също ми е подарък от теб, и го прибрах в куфара под дрехите ми, където да чака мига, в който ще го оставя в ръцете ти. Но докато се срещнем отново, ще изпиша още страници.

Позволи ми да подготвя всичко, Сол: да издигна сцената, а после да вдигна и завесите, за да можеш – в мислите си – да се настаниш до мен и да споделим заедно този миг. Спомням си думите ти, че писането е пътуване отвъд безкрайни разстояния; с тези думи те пренасям през времето и пространството.

Представи си дълбоката чернота зад стената.

Представи си слабите и само тук-таме по-ярки петънца, които проблясват в нея – те са като пръските на дъжд, през който в момента лети корабът. Представи си жуженето на двигателите, които го тласкат към Марс; представи си задушаващата тишина на космоса.

Представи си тясното легло в каютата, в която те каня да влезеш с мен. Просто ей така: за да седнеш до мен, да положиш глава на рамото ми, да проследиш с очи движенията на писалката ми. Празният лист е като бял чаршаф или като кожа, изтъкана от очакване, а разказът, изписан върху нея буква по буква – като допира на любим човек.

Зиги спи в долния край на леглото, ивичеста спирала, която похърква тихичко. Звукът е толкова различен от мъркането му, че е невъзможно да бъдат сбъркани. Рижо-червеникавото ухо на Зиги сочи към стената, отпуснал е брадичка на лапите си, които от време на време потрепват, дръпнати от конците на съня.

На разгънатата масичка, която е малко по-голяма от този дневник, ме чака вечерята ми – метална купа със супа, купена от евтината столова на кораба. Вкусна е и топла, и студена, това пишеше на дисплея на рафта. Достатъчно такива купи съм изяла, за да знам, че нито едното, нито другото е вярно (а и чувам как започва да ти се гади, когато миризмата ѝ стига до носа ти).

Тук ли си, Сол?

Да: усещам топлината, която излъчва кожата ти. Хъркането на Зиги секва за миг, когато той усеща тежестта ти на матрака. Премествам леко крак, за да съм по-близо до теб.

Сега, след като вече си се настанил удобно, ми се иска да ти разкажа за Европа.

((#####))

 

Още в първия ден преди шест седмици, когато стъпих в кулата високо над ледената повърхност на Европа, погледнах към Земята. Не видях нищо, освен огромния кръг на Юпитер и проблясващите зад него звезди. Ако бях доближила платежната си гривна до някой от телескопите, наредени по протежение на кръглите стени на кулата, и погледнала през окуляра му, може би щях да открия бледосинята точица в далечината, но не го направих. По широките прозорци на кулата имаше информационни дисплеи, които се ъпдейтваха често и показваха звездното небе в различните посоки в зависимост от позициите на небесните тела. От тук можех да видя мътните пръстени на Сатурн, а от там луните му: Титан, Диона, Енцелад. А ей там пък и деветата планета в Слънчевата система, винаги невидима, останала в тайна толкова дълго време.

Замислих се колко далече от дома съм. Част от мен се изуми от отговора на този въпрос. Усетих даже лека болка. Ако тук се случи нещо с мен – някакъв инцидент, забавяне вследствие на техническа грешка, внезапно лунотресение, ледено цунами – всичко ще ми е чуждо и ще съм сам-сама. Но под тази мисъл зърнах друга, светла като слънцето: стигнала съм чак дотук.

Ще ми се само и ти да беше с мен, Сол.

Мисля, че Европа ще ти хареса. Епизодът с кулата беше изключение – останалата част от времето си прекарах под ледената кора (излизанията на повърхността са силно ограничени, разбира се). Вярно, в началото не ми беше особено приятно, тъй като, както знаеш, не съм свикнала с подводните градове. Но още в първите дни започна да ми става ясно, че за европейците водата и ледът над главите им значат единствено подслон и сигурност. А и самата гледка на леда отдолу, през стъклените им покриви, е впечатляваща! Тези хора са създали нов вид архитектура, която не цели да имитира други школи, ами да се възползва от естествените елементи в непосредствена близост.

Дъната на океаните тук са покрити с прозрачна и искряща като кристал мрежа от пещери. Веднъж посетих едно междуверски храм, сгушен под сводовете на ледена пещера, който ми беше препоръчан от мой пациент. Мозайката, стъклените фигурки, заобиколени от цветя, и светлините там блестяха, лумнали от безкрайната игра на острите ръбове на леда с по-гладките повърхности. Вътре беше толкова тихо, че чувах дишането на другите посетители, седнали на възглавничките, постелките и пейките, а понякога и далечните думи, които танцуваха по устните им.

Освен океана и леда, тишината е другото забележително нещо на Европа. Пациентът ми ме беше подготвил за нея, а и за нея говореха немалко от информационните клипове, които не спираха да се въртят на екраните по време на полета ми насам и които целяха да запознаят пасажерите с културата на Европа и с инструкциите за безопасен престой там. Но въпреки това ми беше трудно да си представя каква е тя в действителност. Дебелината на леда е толкова важна за защитата на градовете от радиация, че пукнатините – където и да е по повърхността на Европа – биха могли да предизвикат събития с фатални последици. Ледът е чувствителен към звука и затова децибелите не могат да надвишават позволените нива. И в тези необичайни обстоятелства европейците са развили всякакви мълчаливи начини да вършат делата си – научих даже, че когато започнали да строят градовете си, първо им се наложило да изобретят изцяло тихи роботи, за да не притесняват ледената покривка.

Така в любимо за мен място се превърна една чайна, където човек може да си седи на спокойствие в продължение на часове, да пие европейски чай от водорасли (предполагам, че тази идея няма да ти се понрави, но вкусът му е сладък и уникален, и никак не е лош) и да гледа как сирените плуват от другата страна на стъклената стена. Чувал ли си за тях, Сол? От всичките ми познати животни, приличат най-много на моржове, но всъщност са нещо като гигантски бавноходки и никой не очаквал да открие такива същества на Европа. Те обитават ледените океани, сводни и необезпокоявани от никого. В първите заселнически години тук някакъв бизнесмен се опитал да ги превърне в добитък, но за щастие хората още помнели грешките, допуснати на Енцелад, и това не се случило.

Посетих само Нови Йонагуни, защото там живее пациентът ми. Казват обаче, че истинската перла на Европа е Теониману III, и много би ми се искало да видя библиотеката там, за която съм чувала толкова много. Може някой ден да отидем заедно, Сол. Колекцията им включва уникални ботанически творби, които биха представлявали интерес за теб.

Работата този път мина добре, но след две седмици, прекарани тук, с радост се върнах на кораба. Напрежението, стиснало сърцето и дъха ми, освободи хватката си в мига, в който корабът напусна космическия порт и разстоянието помежду ни започна да се скъсява. На монитора в пасажерското отделение Европа изглеждаше красива и далечна в прегръдката на мрака, странна и студена луна, откъсната от слънцето. От ледената черупка на океаните ѝ струеше заглушена светлина. Малкото видими човешки конструкции на повърхността се стопиха до каменни късчета и изчезнаха в бледия пейзаж. Отдалеч се виждаха и червеникави линии – космически драскотини или отдавна написани послания, които никой вече не би могъл да прочете.

Отзад бавно-бавно се въртеше огромният Юпитер. Нови бури с цвят на пясък надигаха глава, за да пометат старите. Планетата видимо не се вълнуваше от луните в орбита около нея, нито пък от корабите, които излитаха от тях. А още по-малко пък от нас, децата от прах и тъмна материя.

Това беше преди четири седмици. За моя радост се оказа, че на кораба има голяма колекция от печатни книги, оставени от пасажерите. Повечето бяха на корейски, японски и хавайски, но имаше и такива на марсиански английски, който мога да чета. Така дългите и мрачни дни в открития космос минаха по-леко. В каютата ми няма прозорец – пациентът ми не е толкова богат, че да може да ми купи билет първа класа – и затова прекарвам толкова време на панорамната палуба, колкото е разрешено според противорадиационните мерки на борда.

Червеникавата светлина на Марс, една от многото пред нас, става все по-голяма с всеки изминал ден. Днес погледнах през телескопа на палубата и успях да видя даже вените по повърхността на планетата, които някога сме си мислели, че са канали, изградени от извънземна цивилизация. Чудя се какво можеш да видиш ти, Сол, докато се носиш към Марс от другата му страна. Вероятно в момента се мотаеш из градината на онзи друг кораб и се наслаждаваш на топлината и влагата на въздуха и вдишваш аромата на растенията. Спираш се за миг, за да разгледаш зелените им листа, разклоняващите им се вени и меките им стъбла, и се чудиш какво се случва в тях.

Ако се качиш на панорамната палуба, ще можеш да видиш Земята оттам, далечна, но при все това по-близка до теб, отколкото е до мен: ясносиня дъждовна капка на езика на космоса.

Всичко изглежда по-красиво отдалеч.