Началото беше дадено и рекламната кампания вече беше в ход. От цялата страна заваляха записващи се с настървен интерес, понеже такъв формат досега не бе съществувал нито тук, нито в чужбина. Не бе изненада, че екипът, който работеше по подбора на кандидатите, подобно на някои други вече известни формати, се стремеше да подбере най-скандалните, най-противоречивите и тук-таме някои ментално нестабилни личности. Тях щяха да разиграят умело, като марионетки, танцуващи под зловещите им команди, прикрити под умело излъскани намерения.

Наименованието бе “Проект стая” и в нея се случваше цялата магия. Не може да се отрече на организаторите, че с минимален ресурс и бюджет даваха заявка да изринат рейтингите на всички останали формати без значение от тематиката, публиката или участниците. “Една стая може да каже много за човек, в една единствена стая може да се случат много неща. Една стая и четирима души, правилата определяте вие.” Бе част от рекламния клип, който от седмици се въртеше по радиото, телевизията и в интернет.

В едно интервю преди старта на предаването продуцентът разкри малко повече и за правилата, макар че по негови думи, това бе доста разтегливо понятие за техния “концепт”:

— По подобие на един вече поостарял формат и тук разполагаме с помещение без прозорци. Нашето време обаче е доста по-компресирано. Става въпрос за 24 часа.

— Достатъчни ли са те, Хави, за да разгърнат участниците си своя потенциал?

— След направените необходими проби, смело можем да заявим, че да. Знаете ли, че поставен в непривична ситуация, на човешкия организъм са му нужни не повече от 4 минути, за да достигне до пластове на съзнанието си, за които дори самият той не е подозирал преди това? — допълни Хавиер Обретенов, пробивайки с наситеночерния си поглед първо дебелите си кръгли очила, а след това и камерата, в която се взираше. — Започваме с вечеря, отредена за четиримата участници, в която имат възможност да се запознаят, а след това преминаваме към интерактивната част. В нея зрителите могат да участват посредством големия екран в стаята. Съответно четиримата наши герои могат да изберат дали да го гледат, или не. Дали да приемат отправеното предизвикателство, или не. Преди всичко залагаме на свободния избор на всеки един индивид.

— И един последен въпрос, повлиян от немалко получени до момента мнения — не смятате ли, че с вашия проект надценявате българската публика?

— Подобно твърдение няма как да бъде по-грешно — българската публика има нужда точно от това. 

Бжжжтттт.

Черен екран на фона на тухлена стена. Определено не си бяха направили труда да поосвежат интериора, тъй като помещението доста сполучливо наподобяваше мазе. “Всъщност това си е просто мазе с размери малко по-големи от обичайните.”, мислеше си единият от току-що влезлите през малката дървена вратичка. Вътре вече го очакваше друг мъж, който, разбира се, за части от секундата успя да сканира. “Готини обувки — приличат ми на Ralph Lauren, абе като цяло никак не е зле. Даже имам чувството, че съм го засичал по клубовете.”

— Милен, приятно ми е.

— Изключително и на мен, Слав.

Малко след като вече се бяха впуснали в дискусия за това откъде биха могли да се познават, малката дървена портичка изскърца и двамата събеседници понечиха да се понаместят, отправяйки погледи към следващия гост. Двуметров мъж на видима възраст около 30-35 години, с остри черти на лицето и завидна физика.

— Добре дошъл, Слав, приятно ми е!

— Здрасти, Милен.

— Аз съм Емо — мощният дълбок, басов глас съвсем естествено допълваше респектиращата осанка — откога сте тука?

— Има-няма десетина минути — обади се все така напевно и фриволно Милен.

Емо се заоглежда наоколо, през което време с трясък през дървената вратичка, преди да бъде заключена, влезе и последният – Дидо от Бургас. Приятелите му го наричаха Мелето, не за нещо друго, а просто защото “не спира да ми мели устата”.

Мазето бе оборудвано с четири походни легла и с малко електрическо асансьорче. Още преди четиримата да успеят да завържат разговор бяха сепнати от механизма на въпросното асансьорче, което след няколко секунди свали чиния с пържола, пържени картофи и салата.

— А, хубава работа, вас не ви ли попитаха дали нямате някакви предпочитания или алергии към храна, понеже аз не ям месо? — попита Слав.

— Да, аз съм алергичен към глутен, така че в общи линии ме устройва, макар че качеството ми изглежда леко съмнително — отвърна Милен с гримаса.

— Ако няма да го ядеш, дай го насам, да го оправим. — протегна  ръка Мелето.

Една по една заспускаха и останалите порции. Дидо и Емо, се бяха осмелили да ометат, каквото им беше предложено в чинията, докато другите двама се назландисваха и се опитваха да поддържат елементарен разговор както помежду си, така и с останалите, чиито усти обаче бяха перманентно пълни. Това все пак не спираше Мелето да се включва в някои от разговорите — като например какво се случва в Бургас? Има ли си приятелка? И тям подобни.

След приключване на вечерята качиха обратно с асансьора празните чинии. Впрочем, Мелето доомете и тази на Милен, след което се умълчаха. В точно този момент черният екран над тях светна, като мигновено започнаха да изскачат надписи или по-скоро съобщения от зрителите : “Браво, Меле, цял Меден Рудник те гледа!”, “Нашта гордост! Размажи ги!”, които мигновено предизвикаха усмивката на Дидо и в тяхна чест дори вдигна черната си тениска, за да покаже татуировката на лявата си гърда, която гласеше “Copper Mine <3”. Няколко съобщения, но далеч по-малко имаше и за останалите участници “Емо с теб сме!”, “Слав, ти си най-готиният.” И други подобни окуражаващи послания, които повдигнаха настроението в стаята-мазе, до момента в който се появи съобщението “Меле, как мое да ги траеш тия двамата педали?!” Мелето се обърна светкавично към Слав и Милен, които бяха седнали един до друг:

— Ма, вие наистина ли сте педали? Mайко, ще полудея. Как така ще ме затворят тук с двама педали. Сериозно ли? Не, няма как да стане!

Мелето започна да чука по дървената врата, но без резултат, при което се насочи отново към двамата си нови врагове.

— Ей, путки майни, най-много на света мразя педерастите. Слушайте какво ви казвам. Само да сте ме докоснали с пръст тука, ви казвам, трепя ви и ви излежавам. Продължаваше да крещи настървено, докато Емо не го хвана с доста по-здравите си ръце и не го хвърли обратно върху стола му, като през зъби успя да продума нещо от рода на “Остави ги на мира”. В случая това се оказа напълно достатъчно.

Останалата част от престоя на четиримата участници бе съпроводена със закуска и обяд. Разговори между Слав и Милен на разни светски теми и неуспешни опити на Мелето да спечели симпатията на Емо, игнорирайки напълно другите двама. Излизайки от стаята на следващия ден се оказа, че именно Емо е спечелил най-висок рейтинг от зрителския вот, което щеше да го изпрати до следващия кръг.

Гостите през втората вечер бяха представени от Бебона — прохождаща поп-фолк певица, актьор от трупата на националния театър, професор по ядрена физика от БАН и гимназиална учителка в малък провинциален град. Вечерта премина без особени проблеми. За начало всички бяха заинтересувани защо професорът бе решил да се запише за участие в проекта, а своето решение той обясни с желанието си да популяризира своята сфера и да насърчи по-сериозния интерес у младите към ядрената физика. За целта дори спретна една полуимпровизирана лекция, в която обясняваше всички нейни приложения в съвремието ни. Учителката се опитваше да осъществи комуникация с всеки един, която обаче не срещаше очакваните реакции, Бебона от своя страна бе силно отегчена. Младата дама дори помоли да излезе, до момента в който не се присламчи към актьора. Двамата прекараха една оживена вечер макар и без алкохол, за което им бе тъжно, но поне се разбраха да се видят и да пийнат още същата вечер щом проектът приключи. Вечеря, закуска, обяд — без претенции към менюто. Разнородни зрителски реакции — от хули към почти всички участници “Това ли е българското образование?” и прочее, до възхвала на професора, който освен симпатиите спечели и най-високия рейтинг.

Трета вечер. Двама братя, селски кмет и Криста. В хода на вечерта стана ясно, че кметът е женен и скоро стяга сватбата на дъщеря си, двамата братя — Асен и Петър — от години работят като гастарбайтери в Западна Европа, а Криста е създател на еротично съдържание в интернет, като последното след кратко разяснение успя да предизвика опулените погледи на мъжете в стаята.

— Така като те гледа човек, не би предположил, че можеш да ги вършиш такива.

— А какви по-точно се предполага, че ги върша? — уверено, но и с леко остроумие го запита Криста.

— Знам ли, че може би си сервитьорка в някое заведение.

— А това променя ли по някакъв начин мнението ти за мен?

— Естествено, че ще го променя. Та ти се продаваш за пари, моето момиче.

— Aми така е, ами — включваха се от време на време братята винаги в защита на кмета.

— Всички знаем, че има не един или двама ваши колеги, които, да си кажем, също го правят и то на гърба на избирателите си.

— Ще дойде и за тях видов ден…

— Аз само едно въпросче, извинявай, ако може — намеси се и единият брат — не ти ли е гнусно, като знаеш, че разни чекиджии точат лиги по теб пред компютъра?

— По-добре ли е да го правят в публичния дом, или дори на улицата?

Незнаейки как да отговори, братът се впусна в спомени за едно свое преживяване от червените фенери по време на бачкане в Холандия, но не след дълго въпросите към Криста отново заваляха. Увлечени в пламенна дискусия четиримата дълго време дори не бяха забелязали светването на екрана. В един момент все пак кметът обърна внимание на редуващите се съобщения: “Затова сме на тоя хал…”, “Не останаха свестни жени.”, “Смърт за курвите” и тям подобни като само тук-таме се прокрадваха някои аргументирани твърдения относно свободната воля на жените в 21. век. Целият поток от критика продължаваше да нагнетява ситуацията в стаята, ала Криста въпреки това успяваше да запази самообладание и да отвръща на нестихващите нападки на събеседниците си. “Кмете, ако разбереш, че дъщеря ти прави такива неща, как ще реагираш?” бе също част от въпросите към участниците.

— Ще я спукам от бой и ще я заключа за месец поне — с увереност отвърна той.

“Асенка, що не пробвате поне тая малката колко добре се справя?” — веднага щом прочетоха съобщението в погледа и на двамата братя заискри съучастнически и коварен пламък.

— Честно, наистина, няма ли да ни покажеш поне някои от твоите номера?

Криста категорично отказа, но загатването отприщи десетки подобни насърчаващи съобщения, които още повече ентусиазираха братята, та дори и кмета. Малко по-малко те забравиха за включения екран и започнаха да скъсяват дистанцията помежду си. Два часа по-късно вече дори бяха забравили и за камерите и започнаха да дърпат дрехите на момичето, докато тя се съпротивляваше. Единият брат я бе притиснал в ъгъла и целуваше врата ѝ, другият — клекнал, галеше бедрата ѝ, а отстрани кметът започна да разкопчава ризата си.

Бжжжттт.

— На края на нашето интервю и почти половин година след преждевременния финал на вашето риалити, Хави, няма как да не ви попитам за него. Въпросът ми по-конкретно е “Успя ли българската публика да оправдае очакванията ви?

Бжжжттт.