Саманта Швеблин
Отрова
Странно ми се струва, че романът "Отрова" на Саманта Швеблин е описван като трилър или като мистерия, но изпитвам сериозни съмнения по-скоро за първото, отколкото за второто. Да кажем, че второто – мистерията, загадката, несигурността – се вписва донякъде в традицията на латиноамериканската литература, но защо, не спирам да се питам, краткият и безспорно изключителен роман на Швеблин е определян като трилър? Обяснявам си този етикет само и единствено с настояването на пазара, което все повече преобръща представата ни за литературата. Аз предпочитам да наричам романа "Отрова" реалистичен роман, с всичките уговорки и условности на този етикет.
Четох "Отрова", докато пътувах към северната част на Румъния, и то с помощта на осветителен екран, тъй като пътувах през нощта заедно с други хора, които не исках да смущавам със светлина от фенерче. Романът се освети пред мен не само с помощта на простата по устройство и в същото време умна пластмасова плоскост с диоди, която ми помагаше да следвам сюжета. Романът, сега се замислям, би могъл да се прочете и като футуристичен или антиутопичен роман.
Интензивният "вътрешен" диалог между главната героиня Аманда и нейния събеседник Давид постепенно ни разкрива причините тя да е толкова притеснена за дъщеря си и да се чувства толкова зле, физически и психически. Да се чувства "отровена". Причините за това отравяне, което предизвиква червейчета в тялото и редица други физически, сетивни смущения, са описани изключително умело и очуднено (не можем да не се върнем към очудняването, предложено от руските формалисти в началото на миналия век, то винаги ще работи). Очудняването се разгръща в целия ход на романа, размятано като топка за тенис или може би като твърде горещ картоф между различните герои, докато в края на романа се обезсилва до такава степен, че читателят не може да не си даде сметка за какво става дума. Става дума буквално за отрова, не мистериозно, не като в трилър, а съвсем, съвсем наистина.
Онази отрова, която аржентинските фермери (въпреки че Аржентина днес води в света по процент на земеделските площи, които не се изорават (no till земеделие, което не разрушава "тъканта" на почвите) продължават да използват в плашещи мащаби и количества, които със сигурност могат и причиняват всички онези симптоми, изпитвани от героинята на романа Аманда). Отровата се нарича пестициди и хербициди.
А защо футуристичен роман – защото през цялото време героинята Аманда се тревожи за своето бъдеще в лицето на дъщеря си Нина. Тук е само един от ключовете към екологичната тема на романа и не мога да не се сетя за съвсем ежедневен разговор с моя позната отпреди почти 20 години. На питането ми не се ли притеснява какво ще завещае човечеството на следващите поколения, какво, в частност, ще завещае тя на децата си – като отношение към природата и към другите около нас – тя съобщи убедено, че това не е нейна работа и че "те да му мислят". Оставаше да каже, че "след мен и потоп", но някак нямаше и нужда.
Животът на бъдещите поколения в романа "Отрова" на Саманта Швеблин вече е решен в лицето на онези, може би неслучайно 33, увредени в различна степен деца. Решен е, както се оказва, и животът на Аманда, ала сюжетът оставя пространство да мислим за бъдещето – дъщерята Нина е пощадена, след цялата тревога за нейния живот, която майка й преживява в хода на повествованието.
Ужасно е да мислим, че такива неща се случват само в литературата, защото работата на литературата, едната от задачите на литературата (освен че се обръща към своя собствен образ и своето собствено присъствие, към езика си) е да показва някои нелицеприятни истини за света ни. Не смятам, че Саманта Швеблин си е измислила този сюжет от нищото. Той се е случил някъде и някога, може би се случва много по-често, отколкото ни се иска да допуснем.
Разбира се, хората могат да разкажат този сюжет и то майсторски, както го прави Швеблин. Множеството други същетства, пострадали или унищожени от действието на токсичните хербициди и пестициди, не могат да разкажат за това. Изкушавам се да мисля, че ако имаха свой език, те със сигурност нямаше да нарекат романа трилър или мистерия.
Умишлено не разясних защо смятам романа за антиутопичен. Не смятам, че е нужно.
Ето и откъс от него:
Зорница Гъркова
Все още съм много замаяна и се налага да направя няколко опита, докато успея да се изправя на крака. Смъдят ми очите и ги разтърквам няколко пъти. Не знам как се чувства Нина. Връзва си обувките, макар все още да не умее да го прави както трябва. Бледа е, но не плаче, не казва нищо. Вече съм на крака. Помагам си, като се опирам на стената, на овалното огледало, на колоната в кухнята. Ключовете на колата лежат до чантата ми. Взимам всичко много бавно, като внимавам да не вдигам никакъв шум. Усещам ръката на Нина по краката си. Вратата е отворена и преминаваме през дългите найлонови ленти приведени, сякаш излизаме от студена и дълбока пещера на светло. Нина се пуска, щом излизаме от къщата. Колата не е заключена и двете се вмъкваме през вратата на шофьора. Затварям, паля двигателя и изминавам няколко метра на заден, до чакълестия път. Преди да завия, в огледалото за обратно виждане зървам за последно къщата на майка ти. За миг ми се привижда, че тя излиза по халат и ми прави някакъв знак от вратата на къщата. Но нищо не помръдва. Нина сама минава на задната седалка и си слага колана.
– Пие ми се вода, мамо – казва и кръстосва крака върху седалката.
И аз мислено се съгласявам, да, разбира се, това е всичко, от което се нуждаем сега. Защото от много часове не сме пили и капка, а интоксикациите се лекуват с пиене на много вода. Ще купим няколко бутилки в селото, си мисля. Аз също съм жадна. Хапчетата за слънчасването останаха на масата в кухнята и се питам дали нямаше да е добре да взема друга доза, преди да изляза на пътя. Нина ме гледа, смръщила вежди.
– Добре ли си, Нина? Миличка?
Очите ѝ се наливат със сълзи, но не питам повече. Много сме силни, Нина и аз, това си казвам, докато напускам чакъла и колата най-после захапва асфалта на селото. Не знам колко е часът, но още няма жива душа по улиците. Къде ли се купува вода в село, в което всички спят? Разтърквам очи.
Защото не виждаш добре.
Сякаш изпитвам нужда да си наплискам лицето. Прекалено силна е светлината за такъв ранен час.
Светлината не е силна, причината е в очите ти.
Има нещо, което ми дразни очите. Отблясъците на асфалта и тръбите по булеварда. Свалям сенника и търся очилата си в жабката на колата. Всяко допълнително движение изисква голямо усилие. Светлината ме принуждава да примижавам и ми е трудно да шофирам в тези условия. И тялото, Давид. Тялото много ме сърби. Това червейчетата ли са?
Усеща се като червейчета по цялото тяло. Само след минути Нина ще остане сама в колата.
Не, Давид. Това не може да се случи, какво ще прави Нина сама в колата. Не, моля те, сега е, нали? Сега е. Това е последният път, когато виждам Нина. Има нещо малко по-нагоре по улицата, на самия ъгъл. Карам по-бавно и още повече присвивам очи. Трудно е, Давид. Страшно боли.
Ние ли сме?
Кои?
Тези, които пресичат улицата.
Това са група хора. Натискам спирачката и ги виждам да пресичат на сантиметри от колата. Какво правят толкова хора заедно по това време? Има много деца, почти всичките са деца. Защо пресичат всички заедно в този час?
Водят ни в чакалнята. Оставят ни там преди началото на деня. Ако имаме лош ден, ни връщат по-рано, но обикновено не се прибираме вкъщи до вечерта.
По една госпожа на всеки ъгъл следи пресичането да става безопасно.
Трудно е да се грижат за нас у дома, някои родители дори не знаят как да го правят.
Госпожите носят същата престилка като жената от спешното.
Това са медицинските сестри.
Децата са на всякаква възраст. Трудно ми е да ги видя. Надвесвам се напред над волана. Има ли изобщо здрави деца в селото?
Има няколко, да.
Ходят ли на училище?
Да. Но тук са малко децата, на които при раждането всичко да им е наред.
– Мамо? – прозвучава въпросително Нина.
Няма лекари и жената от зелената къща прави каквото може.
Очите ми сълзят и аз ги притискам с две ръце.
– Мамо, момиченцето с голямата глава.
Отварям очи за секунда. Момиченцето от „Къща и дом“ стои като заковано пред колата и ни гледа.
Но аз я побутвам.
Да, вярно, ти я побутваш.
Нея все трябва да я побутва човек.
Децата са много.
Трийсет и трима сме, но броят се мени.
Това са странни деца. Те са... знам ли, много ми смъди... обезобразени – нямат мигли, нито вежди, кожата им е червена, много червена, и люспеста. Такива като теб са малко.
Какъв съм аз, Аманда?
Знам ли, Давид, по-нормален? Вече пресича последното дете. Пресича и последната жена и преди да тръгне след децата, се заглежда за миг в мене. Отварям вратата на колата. Започвам да виждам всичко много бяло. Не спирам да се търкам, защото имам усещане за нещо вътре в мене.
Усеща се като пълзящи червейчета.
Откъсът от романа "Отрова", в превод на Захари Омайников, се публикува с позволението на издателство "Лабиринт".