Канон: историята на стрък тръстика

41

Тази история започва в тръстиковия гъсталак на една проблясваща на слънцето река, в едни почти лишени от дървета източни ширини. Водата облизва влажните брегове, покрити с буйна растителност, щурците настойчиво пеят и просветва синият полет на водните кончета. На зазоряване ловец, причакващ плячката си край брега, дочува тихото плискане на водата и скърцането на камъша, полюшван от бриза.

На такова място растели, изопнати като кипариси, стъблата на гигантската тръстика (Arundo donax). Името на този вид съдържа много древен семитски корен (на асиро-вавилонски quanu; на иврит quaneh; на арамейски qanja). От този чужд корен идва гръцкото kanon, което буквално значи „прав като тръстика“. Какво представлявал канонът? Измервателна линия. Античните зидари и строители наричали така едни прости дървени летви, които служели за чертаенето на прави линии и за точното определяне на размери, пропорции и мащаби. В агората, където търговците и техните клиенти се карали на висок глас, обвинявайки се взаимно в измама, обикновено имало еталон на мерки и теглилки, издялани от камък. Някой възроптавал: „Това парче плат не е дълго три лакти; пияницо, песоглавецо, ще ме ограбиш!“. А нароченият надавал писък: „Ти ли, въшльо недохранен, смееш да ме обвиняваш в кражба?“. Пред каноните, предшественици на нашия метър от платинено-иридиева сплав, се решавали повечето караници и пазарлъци на гръцките ни праотци. Прескачайки в полето на абстракцията, скулпторът Поликлет озаглавил Kanón своя трактат за идеалните физически пропорции. Съвършената човешка фигура, заключил той, е с ръст, равен на седем пъти размера на главата. Изглежда, че скулптурата му Doryphoros („Копиеносец“)1 илюстрирала тези желани мъжки мерки, налагайки диктатурата на своя образ: младежите се потели в гимназионите, мечтаейки да изваят тяло по образ и подобие на този мраморен модел.

Скромната ни тръстика се пренесла, благодарение на Аристотел, в далечните владения на етиката. Философът написал, че нормата за действие – моралният канон – не бивало да бъдат абсолютните и вечни идеи на Платон, а „начинът на поведение на честния и почтен човек“. Тази аристотелска рецепта за решаване на дилеми на съвестта ми напомня за една фраза на Кари Грант от филма „Ваканция“: „Когато имам проблем, се питам: какво биха направили „Дженеръл Мотърс“ на мое място? И правя обратното“. Колкото и архаично да звучи, гражданският кодекс все още изисква от нас да изпълняваме задълженията си с грижата на „добър стопанин“.

Списъците с най-добрите писатели и най-добрите произведения никога не са се наричали канони във времената на гърци и римляни. Как тогава сме достигнали до противоречивото понятие „литературен канон“? През християнския филтър. Сред разгорещени спорове за автентичността на евангелските разкази, църковните власти постепенно профилирали съдържанието на Новия завет: Евангелията от Матей, Марк, Лука и Йоан (не други, а именно тези четири), Деяния на апостолите и Посланията. Дебатът сред християнските общности, довел до изключването на текстовете, смятани за апокрифни, бил дълъг и често пъти яростен. През IV век, когато форматът бил вече почти установен, историкът Евсевий Кесарийски нарекъл „църковен канон“ подбора от книги, обявен от властите за боговдъхновен, в който вярващите можели да открият образец за живота си. Над хиляда години по-късно, през 1768 г., един германски ерудит за първи път използвал израза „писателски канон“ в днешното му значение. Проблемът е, че думата била натоварена с определени белези и конотации. По библейска аналогия, литературният канон, изглежда, придобивал формата на вертикална йерархия, определена от експерти, опираща се на авторитета на група избрани, умишлено затворена, непоклатима и нетленна. Не е изненадващо, че оттогава много запалени читатели, в защита на своята свобода, са били изкушени като Кари Грант спрямо „Дженеръл Мотърс“ да вършат (и четат) тъкмо обратното.

В действителност много класически произведения са станали такива, надделявайки над властите, които се опитвали да ги унищожат. Така например книгите на Овидий победили Цезар; стиховете на Сафо – папа Григорий VII. Заплахите на Платон срещу поетите нямали последствия, дори и там, където философът имал политическо влияние. Калигула не успял да заличи поемите на Омир, нито Каракала творбите на Аристотел. В рамките на канона са оцелели произведения, смятани за еретични и опасни, като „За природата на нещата“ на Лукреций Кар, „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле или съчиненията на маркиз Дьо Сад. Нацистите не успели да убедят света, че не е ценна никоя творба, написана от евреи.

Литературният канон няма много общо с религиозния. Библейският формат, поддържан от вярата, има претенциите да бъде непоклатим, докато литературният – не. Последният се вписва много повече в представата, избрана от римляните – че макар и представляващ йерархическа класификация, цензът бива непрестанно актуализиран. Ако може да се превърне в полезен инструмент, то е точно защото неговата гъвкавост му позволява да регистрира промените. В културата не съществуват категорични скъсвания, нито пък абсолютен континуитет. Определени творби са по-добре или по-зле приемани в зависимост от промените в историческите обстоятелства. Критиците на Просвещението, със своята страст към поучителни и морализаторски произведения, били много по-малко запленени от Шекспир в сравнение с нас. Днес почти не ни интересува четенето на проповеди или речи, които са били основни жанрове в други епохи. През XVIII век интелектуалците заклеймили по доста единодушен начин романа, без да подозират възкачването му на върха на днешния канон. Детската литература нямала успех, докато самото детство не започнало 496 да бъде ценèн и преоткриван етап от живота. С възхода на феминизма романите с преследвани героини, като онези, които пишела през Златния век Мария де Саяс, престанали да бъдат смятани за второ качество и придобили нова стойност. Подобно на фирмите, някои автори отварят и затварят според промените в обществената чувствителност. Балтасар Грасиан трябвало да чака до деветдесетте години на миналия век, за да превърнат агресивните ръководители на САЩ и Япония творбата му „Изкуството на житейската мъдрост“ в настолна книга и международен бестселър. Почти не се поставят пиесите на Нобеловия лауреат Хасинто Бенавенте, докато театърът на съвременника му Валие-Инклан, аутсайдер и особняк, който имал бегла връзка с публиката и успеха, ни запленява.

Марциал трябвало да се защитава срещу обвинението, че пишел прекалено къси поеми, докато сега краткостта на епиграмите му (с размера на пост в Туитър) играе в негова полза. Рицарските романи, които предизвиквали фурор в продължение на векове, постепенно били изтикани в ъгъла, за да се утвърди пародията им „Дон Кихот“. Хуморът и иронията са завоювали позиции – днес предпочитаме двусмислените книги пред онези, които целят да ни поучават.

В течение на времето са съжителствали многобройни канони с безброй странични разклонения. Почти във всички периоди различни критици влизат в сблъсък и съставят противникови списъци. Възразяващите винаги се нуждаят от нещо, срещу което да възразят. Всяко поколение прави разлика между добрия вкус (собствения) и пошлостта (чуждия). Всяко литературно течение разчиства пиедесталите, за да възкачи на тях своите фаворити. Накрая само времето има последната дума. Цицерон смятал новатора Катул за суетен младок без капчица талант, Катул пък ненавиждал Юлий Цезар. Но накрая тримата попаднали заедно в римския канон. Емили Дикинсън публикувала едва седем поеми през живота си, но издателите ѝ сметнали за нужно да поправят синтаксиса и пунктуацията. Андре Жид отхвърлил ръкописа на Пруст за издателство „Галимар“. Борхес публикувал в списание El Sur унищожителна критика за „Гражданинът Кейн“, която по-късно щял да отрича, че е писал.

Като всички таксономии, каноните също разкриват много за човека, който ги съставя, и за неговата епоха. Така сред подбраните имена изплуват предразсъдъци, стремления, емоции, задънени улици, властови структури и себеутвърждавания. Изучаването на класическите произведения, които са престанали да бъдат такива, на онези, които са преживели подем, след като са били загърбени, както и на другите, които са запазили по неизменен начин своето влияние – тоест метаморфозата на канона през вековете, – предоставя изумителна перспектива на културния ни живот. Разпознаването на променливия контекст, в който се случват оценките ни с претенция за вечност, е стъпка напред в историческото разбиране, състоящо се според Дж. М. Кутси в разбиране на миналото като сила, която моделира настоящето. „Какво остава от класическото, ако изобщо остава нещо след включването му в историята, което все още би могло да претендира, че ни говори през вековете?“, се пита южноафриканският писател. Класиката преодолява времевите граници, пази определено значение за бъдещите епохи, живее. Излиза невредима от ежедневния процес да бъде поставяна на изпитание. Дори да преминава през тъмни епохи, запазва своята неразривност. Превъзмогва исторически обрати, дори оцелява след смъртоносната целувка от въздигането ѝ в култ от страна на фашистки и диктаторски режими. Нещо продължава да ни привлича в пропагандните филми на Айзенщайн за съветските комунисти или в тези на Лени Рифенщал за нацистите.

Културните изследвания са атакували канона с обвинения, че е авторитарен и деспотичен, впускайки се да предлагат алтернативни канони и извеждайки на преден план аутсайдерите. Спорът, започнал през седемдесетте години на XX век, се развихрил с нови сили в края на столетието. В контекста на един академичен свят, вече осъзнал мултикултурализма, американският критик Харолд Блум с елегичен тон заклеймил морализаторския подход на така наречената от него „школа на негодуванието“ и публикувал собствена версия (безочливо англосаксонска, бяла и мъжка) на западния канон. Никога преди това не е имало толкова много критики и същевременно толкова голяма канонизираща дейност. Интернет съдържа безкрайни списъци с книги, филми и песни. Културните притурки класифицират неуморно новостите през годината. Наградите и фестивалите представят подбор на най-добрите публикувани творби. Издават се безчет книги, озаглавени „Стоте найдобри...“. Социалните мрежи предлагат милиони препоръки, споделяни от вещи или прохождащи читатели.

Презираме списъците и същевременно сме зависими от тях. Необходим, но несъвършен, канонът изразява тази противоречива страст. И сред изобилието от книги изниква желанието ни да си отдъхнем от суматохата на необятното.

Но да се върнем към тръстиковия гъсталак, където започнало това дълго пътешествие. Стоейки сред тъмните кочани на камъша и папурите, си мисля, че сме избрали една несъвършена метафора. Коравите изопнати стъбла на тръстиката не предават убедително криволичещия път на канона. По-скоро това би сторила реката, която се променя, лъкатуши, описва меандри, пълни се и се изпразва, но продължава да е там и винаги изглежда същата, докато нашепва несекващата си строфа, но с различна вода.

1 Има запазени копия в няколко варианта; най-известното и най-доброто се намира в Националния археологически музей в Неапол (MANN). – Б. р.

 

42

Когато на дадено място някой екземпляр от книга изгарял, измокрял се до прогниване или бивал бавно изяждан от насекоми, загивал цял свят. Никой повече не можел да го чете, препише или спаси. В течение на вековете, най-вече по време на Античността и Средновековието, много гласове замлъкнали завинаги, защото просто изчезнали. Изглежда трудно да си представим поради какви странни обрати някои миниатюрни, детски или неприлични произведения са достигнали до нас, докато други са станали жертва на най-екстравагантните системи за унищожение.

Александрийските учени имали ясна представа за крехкостта на думите. Поначало забравата е най-предвидимата съдба за всеки разказ, всяка метафора, всяка идея. За сметка на това годините, откраднати от тишината и изчезването, представляват изключение; изключение, което преди печатарската машина можело да съществува само благодарение на гигантското усилие да се преписват текстовете на ръка, буква по буква, за да се умножават и държат в обращение. Канонът на александрийските библиотекари бил най-вече една спасителна програма; концентрация на наличните енергии в малко на брой избрани творби, тъй като било немислимо всички от тях да се поддържат живи; паспорт за бъдещето за определени произведения, стихове и мисли – онези, които ги интересували най-силно.

Механизмите на канона били въпрос на оцеляване – в онази епоха писаното слово било застрашен от изчезване вид. От избраните книги имало повече екземпляри; престижът им се измервал в числа, които били израз не на търговски успех, а на надежда. Всички те акостирали в обществените библиотеки, които ги предпазвали от капризите на времето. Другото голямо убежище било училището. Използваните текстове в часовете по писане и четене се преписвали по всички кътчета на територията – най-дълготрайната застраховка за една книга. На фона на една образователна система без ни най-малък белег на централизация и без академични власти, всеки учител можел да избира свободно заглавията за своите ученици. Този сбор от индивидуални решения се вдъхновявал от канона и същевременно оказвал влияние върху него и го преобразявал.

В Гърция и Рим има само един литературен жанр, който, без да притежава аристократични корени, нито претенции за висока култура, успял да сътвори своя собствена класика – басните за животни. Мъглявата фигура на Езоп имала (естествено) свой римски брат близнак: някогашният роб Федър. Античните басни представяли действителността от долу нагоре, като сблъсък между най-малките и скромни животни (овцете, кокошките, лястовиците) и най-могъщите създания (лъвовете, орлите, вълците). Аналогията, както и диагнозата са ясни: беззащитните същества обикновено накрая ги стрижат. В редки случаи и само посредством хитрост слабият успява да победи; обичайно бива съвсем спокойно смачкван от силните. В една от тези песимистични истории един жерав пъха главата си в гърлото на лъв, за да извади кост, с която той се е задавил, но не получава обещаната награда – нима не е достатъчно, че лъвът не му е откъснал главата на една хапка? В друга басня агнето се опитва да опровергае безпочвените обвинения на вълка, но доводите му служат само за да може хищникът да го доближи крадешком в разгара на спора и да го погълне, без да се церемони. Крайната поука на жанра сякаш сочи, че всеки трябва да приеме собствената си съдба. Най-уязвимите няма да открият никаква помощ в законите, тази паяжина, която улавя мухите, но пропуска едрите птици. В канона няма нищо подобно, сравнимо по безсърдечност и разочарование. И ако тези толкова чужди на елита басни са завоювали своята ниша, то несъмнено било защото в продължение на векове учителите ги използвали в часовете си.

Един от тези римски учители, Квинт Цецилий Епирот, взел революционното решение да изучава с учениците си творчеството на живи писатели. Благодарение на училището някои автори от I век започнали да усещат, без да трябва да умират, статуса си на класици. Вергилий бил най-привилегированият от тях. Както пояснява Мери Биърд, открити са петдесет цитата от поезията му, надраскани по стените на Помпей. Повечето стихове произлизат от началото на I и II песен от „Енеида“, вероятно предпочитаните от учителите пасажи. Изглежда, сякаш през 79 г. всичко живо знаело увода на поемата Arma virumque cano 1 , без нуждата да са я чели от край до край, също както днес няма нужда да си експерт по Сервантес, за да цитираш мястото в Ла Манча, за чието име не искаме да си спомняме. Един шегаджия пародирал „Енеида“ на стената на една помпейска обществена пералня, за да се подиграе на собствениците ѝ. Намеквайки за птицата, която била талисман на мястото, непознатият зевзек надраскал: „За тепавичарите и совата им пея, не за бранния път на героя“. Закачката е очевидна, но Биърд подчертава, че тя предполага удивителна рамка от споделяни препратки между уличния свят и света на класическата литература. Други хулигани били по-малко изтънчени в своите обиди (и по-близки до онези, които днес красят вратите на обществените тоалетни): „Изчуках собственичката“, написал някогашен помпеец на стената на една пивница.

Първи век пр. Хр. бил обнадеждаваща епоха за писателите. Определени заглавия се преписвали и разпространявали из една необятна територия, присъединявайки се към безпрецедентна мрежа от обществени и частни библиотеки, както и училища. Може би за първи път в историята най-добре приеманите автори имали основателни причини да се надяват на дълга кариера. И условието за това било да влязат в списъците. В един от най-откровените пасажи по адрес на римската каноническа треска, Хораций предлага без заобикалки на покровителя си Меценат да го включи на подиума на първенците: „А признаеш ли ти, че съм поет лирик, ще достигна с глава горе звездите аз“.2 С глагола inserere превеждал гръцкото enkrínein (отделям зърното от плявата, пресявам) – метафора, която на езика на библиотекарите от Александрия означавала да подбереш автор. Възхитен от собствените си творби, Хораций се смятал за достоен колега на деветимата гръцки лирици и не се поколебал да сподели с читателите си така безпристрастното мнение, което имал за себе си. В същата книга с оди заявил, че поемите му, писани на крехки папирусови листа, ще надживеят метала и камъка: „Вдигнах паметник свой, по-вечен от медта, по-горд и по-висок от пирамидите, който нито дъждът, ни севернякът лют може да разяде, нито безчетният низ години или времето в своя бяг. Не съвсем ще умра“. Няколко години по-късно Овидий изразил подобна увереност в дълголетието на „Метаморфозите“: „Ето завърших труда си. Ни Юпитер може с гнева си да го затрие, ни огън, ни меч, ни разяждащо време“3. Тези пророчества може да изглеждат дръзки, но истината е, че към днешна дата са се сбъднали.

Не всички писатели се осмелявали да си представят толкова дълъг живот за творбите си. Марциал, един автор без присъствие в училище, имал по-малко оптимистични мечти. В своите „Епиграми“ се шегува със съдбата на отхвърлените книги, тази окаяна група на низвергнатите от върха: morituri te saluntant 4. Разкрива ни, че много от тях се превръщали в амбалаж за храна или били отреждани за други, недотам тържествени цели. И това бил краят, който заплашвал собствената му книга: „Да не стане тъй, че да попаднеш в някоя окадена кухня, за да увиваш в мокрите си листа дребна скумрия или да се превърнеш във фунийка за тамян или пипер“. Хумористичните образи на литературния провал се редуват в стиховете му: свитъци, превърнати в тоги за риба тон, туники за маслините или качулки за сиренето. Марциал вероятно се е боял да не попадне в този по-долен свят на литературата, гаснеща из кухни сред остатъци от люспи и зловоние на стара риба.

Векове наред уличните търговци увивали стоките си в страници, откъснати от стари книги. Мечтите на писателя и усилието на кописта (а по-нататък и на типографския работник) погивали в една мизерна препродажба. Сервантес разказва в „Дон Кихот“ същата тъжна история като Марциал, но с щастлив край. Току след началото на книгата, в една смела металитературна глава, откриваме разказвачът на историята да се скита из пазара на улица „Алкана“ в Толедо. Разминава се с момче, натоварено с изписани тетрадки, които ще продава на търговец на коприна. Макар още да не подозира, тези стари книжа съдържат историята на приключенията на дон Кихот де Ла Манча. „Тъй като се спирам и разчитам дори и скъсаните хартийки по улиците, взех една от тетрадките, които момчето продаваше“, пише разказвачът. Благодарение на любопитството на този ревностен читател, ръкописът се спасява от участта да опакова парчета плат, а романът може да продължи. Този епизод представлява литературна игра, фикция, замислена от Серавантес като пародия на похвата със случайно намерените ръкописи, който така често присъствал в рицарските романи. Въпреки това образът на хлапето, продаващо използвана хартия из дюкяните на улица „Алкана“, носи полъха на ежедневния живот и представя една паралелна реалност, в която нашата велика класика е можело да бъде унищожена лист по лист в някой незнаен магазин за коприна в Толедо.

На прага на XX век британският библиоман Уилям Блейдс купува останките от ценна книга, спасена от фекално бедствие. Блейдс разказва, че през лятото на 1887 г. някакъв си господин, негов приятел, наел няколко стаи в Брайтън. В клозета намерил листове хартия, оставени там за бърсане. Взел ги върху голите си колене и преди да ги използва с хигиенична цел, разходил поглед по текста, написан с готически букви. Почувствал, че държи находка. Развълнуван, приключил набързо с телесните си дейности и подробностите по почистването, и хукнал да разпита дали има и други листа на мястото, откъдето идвали тези. Хазяйката му продала оставащите разпилени страници и му разказала, че баща ѝ, който обожавал антикварни вещи, навремето имал сандък, пълен с книги. След смъртта му тя ги пазела, докато накрая ѝ омръзнало. Предполагайки, че са лишени от стойност, ги отредила за материал за клозета, където насмалко да потънат последните останки от наследената библиотека. Книгата, която държали, се оказала един от най-редките и дефицитни екземпляри от печатницата на Уинкин де Уърд – творба, озаглавена Gesta Romanorum 5, от която Шекспир бил почерпил вдъхновение за театралните си творби. Оставало само да си представят библиографските съкровища, които ежедневно били снабдявали нужниците в този английски пансион.

В наше време сме организирали рационално унищожаването на книги. Както казва Алберто Олмос, почтителните ни общества годишно изтребват толкова много писано слово, колкото нацистите, Инквизицията или Шъ Хуанди взети заедно. Тихомълком, без епичността на публичните клади, всяка година само в Испания ликвидираме милиони екземпляри. Складовете на издателствата са се превърнали в погребални домове, които приютяват осиротелите заглавия след първата им смърт, тоест когато биват връщани от книжарниците. Отрицателният баланс е огромен: през 2016 г. в страната ни са публикувани 224 милиона книги, от които почти 90 милиона са приключили в чистилището. От заглавията с претенции за бестселър умишлено се отпечатват много повече екземпляри, отколкото читателите могат да поемат, защото се смята, че онова, което продава книгите, са гигантските купчини от книги. Грешните сметки и излъганите надежди на издателите също отпращат стотици хиляди книги директно в моргата. Тъй като съхранението има висока цена за фирмите от бранша, тези милиони прокуденици накрая попадат в крайградски цехове, където биват смилани, смачквани и превръщани в аморфна маса: хартиената пулпа. Мълчешком се преобразяват в други книги, родени с цената да бъдат канибали за неуспелите си предшественици, или биват рециклирани в други, нови и полезни продукти, като картонени кутии, салфетки, кърпички, подложки за чаши, кутии за обувки, опаковки (съвременната версия на тогите за риба тон на Марциал) или дори в ролки тоалетна хартия, които превръщат всички нас в чревни имитатори на гостите на онзи брайтънски пансион.

Чешкият писател Бохумил Храбал работил като опаковчик на преса за преработка на хартия. Основан на това преживяване, романът му „Прекалено шумна самота“ предава монолога на работник, заточен в едно мазе заедно с мишките и размислите си, докато оформя пакет след пакет от стара хартия, които предава на превозвачите. Подземието му излъчва адска миризма, защото купчината с хартия не е суха, а влажна и прогнила, и в процес на ферментация, „така че дори оборският тор си е живо благоухание в сравнение с нея“ 6. Три пъти седмично камионите откарват тези пакети на гарата, натоварват ги на вагони и ги превозват към хартиените фабрики, където работниците ги потапят в мътни резервоари с основи и киселини, които ги разтварят. Главният герой, влюбен в книгите, знае, че в пресата му издъхват великолепни творби, но не може да възпре потока на унищожението. „Не съм нищо повече от един нежен касапин“, пише той. Ритуалът му за оцеляване се състои в това да бъде последният читател на книгите, пристигащи в подземието, където работи, и грижливо да подготвя гробниците им, тоест пакетите, които приготвя: „Имам нуждата да украсявам всеки пакет, да му придам своя характер, своя подпис. Миналия месец ми докараха и хвърлиха в мазето шестстотин кила репродукции на прочути майстори на четката, и аз сега украсявам всеки мой пакет с тузари на европейската живопис, а вечер, когато пакетите са подредени пред асансьора в редица, не мога да се наситя на тази красота, декорирана по страничните стени ту с „Нощна стража“, ту със „Саския“, ту със „Закуска на тревата“ или с „Герника“. И само аз, единствен в света, знам, че в сърцето на всеки пакет почива ту отворен „Фа уст“, ту сред окървавено велпапе от кланиците лежат „Хиперион“ и „Тъй рече Заратустра“. Така ставам в известен смисъл едновременно сам на себе си творец и зрител“. Храбал написал тази творба, когато творчеството му било забранено от комунистическия режим. В това време на нелегално писане силно го занимавали проблемите за сътворението и унищожението, смисълът на литературата и причината за самотата. Монологът на стария работник е приказка за жестокостта на времето. А косвено и едно информирано свидетелство за фантастичното и небивало приключение за това как една книга е оцеляла в продължение на хилядолетия.

 

1 „Пея за бранния път на героя“: началото на „Енеида“, превод от латински Георги Батаклиев. – Вергилий. Буколики. Георгики. Енеида. София: Народна култура.1980. – Б. пр.

2 Превод от латински Георги Батаклиев. – Квинт Хораций Флак. Събрани творби. София: Народна култура. 1992. – Б. пр.

3 Превод от латински Георги Батаклиев. – Овидий. Метаморфози. София: Народна култура. 1974. – Б. пр.

4 Обречените да умрат те поздравяват (лат.). Гладиаторски поздрав. – Б. пр.

5 „Подвизите на римляните“ (лат.). – Б. р.

6 Цитатите от книгата са в превод от чешки на Анжелина Пенчева. – Бохумил Храбал. Прекалено шумна самота. София: Колибри. 2018. – Б. пр.