Преди десетина години в Родопите попаднах на рядко и специално растение, поне според моите възгледи за специалност, но така и не получих шанса да проверя дали то е наистина рядко срещано или може би дори защитено. Намерих го в млада борова гора, покрита с гъст килим свежа и остра трева. Не изглеждаше като нито едно от растенията, които бях срещала в живота си до онзи момент. Восъчни и прозрачни листенца, които израстваха от крехко и сочно восъчно стъбло, почти както при лук. Малки венчелистчета, част от които изпълняваха функцията и на чашелистчета, цвят, сведен като при кокичетата и няколко яркожълти, прилични на очи тичинки – трудни за забелязване, освен ако наблюдателят или откривателят не се наведе дълбоко, така че да се взре в „очите“ на растението. Признавам си, че откъснах един екземпляр, който не издържа дълго – тъканта на мястото на откъсването потъмня, потъмняха и нежните листенца в основата на стъблото, потъмня, не на последно място, и самият цвят. Растението дори не подлежеше на изсушаване, още тогава допуснах, че просто ще се съсухри и ще загуби всичко от свежата си прелест, веднъж напъхано между страниците на книга.  Никак не е случайно, че започвам този текст със специфичното пожелаване на  това растение – и до днес, докато обикалям из тези гори, очаквам да срещна екземпляри от него, за да му се полюбувам мълчаливо. Опитвах на три пъти да пренеса папрат „Венерин косъм“ от влажните брегове на потоците в Родопите – всеки път безуспешно. Може би заради Венериния косъм, но също и заради огромното желание, което се просмуква на всяка страница в „Крадецът на орхидеи“, нарекох този текст "(Не)поносимото пожелаване". 

Западноевропейските пътешественици са обзети от това желание, когато се срещат с изобилните и често чудовищни природни съкровища на откриващия се пред очите им свят на Азия, Западните Индии, скъпоценните островчета в океаните, за които те са съзерцатели-оплодители (тук няма нужда да коментираме какво се случва с Борнео днес, а и с други такива кътчета по света). В един определен смисъл западният човек изглежда наистина като воайор-оплодител, живял твърде дълго в уседналостта на скучната Европа, разпънат между вярата и безверието си, способен на чутовни подвизи или дори смърт в джунглите на тогавашния Нов свят, само за да се докосне до чудовищната прелест на природа, каквато дори не е сънувал до този момент.  Само част от романа на Сюзан Орлийн, а не го наричам роман случайно, се докосва до преживяванията на първите ловци на орхидеи. Друга голяма част от умишлено разпънатия и разтеглен документален наратив , е посветена на модерното (орхи)действие – един цял свят на конкурси, кръстоски, хибриди, желание за надмощие, кражби на растения и патенти, обвинения и тежки, често абсурдни съдебни процеси.  Влизаме в този свят през фигурата на противоречиво описания Джон Ларош – един от множеството колекционери по страниците на романа – хора посветили живота си на притежанието, но и на възможността за печалба чрез това притежание, често малко или много лицемерно маскирана зад благовидни доводи.

Но ето какво се случва всъщност. В началото на деветдесетте на миналия век журналистката от The New Yorker Сюзън Орлийн попада на статия във вестник, или по-скоро кратка дописка с информативен характер, в която се описва кражба на орхидеи от резервата "Факахачи" във Флорида – деяние, очевидно наказуемо по действащите по онова време щатски, а може би и федерални закони (вътре в документалния роман тези закони попадат в известни противоречия, но целта на текста със сигурност не е да ги опише, а по-скоро да ги пропусне естествено).  Докато четях „Крадецът на орхидеи“, далеч не мислех за законовите аспекти на пожелаването, не само в смисъла, с който книгата е натоварена сама по себе си, но и в смисъла, в който аз мисля пожелаването.

Съвременният човек е човек на пожелаването – в това спор няма, надявам се. Но ето тук възниква първият пункт, върху който този документален роман имплицитно, от една западна, да не кажем консуматорска гледна точка, разсъждава. Пожелаването в човешкия свят е все по-сложна категория. Ако щем, дори в чисто телесния му смисъл. Може би заради това по страниците на „Крадецът на орхидеи“ „шестват“ множество пожелатели.  Започвайки от първите откриватели на този непоносимо красив, по своему близък, но все пак чисто практически отдалечен от съвременния човек свят – този на растенията, и стигайки до днешни дни, когато същият този свят ни се предлага в своя окарикатурена, по търгашески удобна форма. Освен воайор-оплодител, западният човек се е превърнал и в консуматор, който системно, разрушително и често пъти много успешно, деформира и унищожава природата.

Тук възниква един специфичен въпрос, който пронизва целия текст, извън документалните разтегляния, които наративът смело предприема. Той в някакъв смисъл е и мой въпрос – как всъщност приемаме природата и нейните творения – дали сме отдалечени от тях, в качеството си на консуматори,  които могат да си купят орхидея от всеки малък цветарски магазин или от всяка голяма търговска верига, или все още има нещо като близост между нас и света на недокоснатата природа. Подобен въпрос задава и самата Орлийн: 

„Удивлението пред създаденото от човека отстъпва пред въпроса как е бил създаден самият той и дали и по какво човечеството се различава от останалата жива природа.“

И дали, не на последно място – тази потребност да притежаваме красиви неща, която е един от корените на консуматорската култура, заложен още с античната философия, не е празно пожелаване на природата и на нещата. В конкретния случай въпросът е още по-сложен – дали това пожелаване, пожелаването на тези растения – в качеството им на сексуални перфекционисти в растителния свят – не е едно по своему разхитително пожелаване, пожелаване на самия субект на сексуалността, на самата еманация на красотата и диаболичната изтънченост на природата.

Но всъщност поетичните описания на Орлийн на хищната, концентрирана сексуалност на растенията, най-вече на орхидеите, далеч не са нови. Още в началото на XX век белгийският писател и драматург Морис Метерлинк публикува книгата си „Разумът на цветята“ – поделена сякаш поравно между подробните описания на процеса на опрашване при някои видове растения, в частност орхидеите, но и специфичното романтизирано квазифилософстване за всемирната душа на божествената природа. За мен далеч по-интересен е първият аспект на „Разумът на цветята“, от която ще си позволя да въведа и един дълъг и много интересен цитат:

Специфичната сексуалност на описанието попада в известни противоречия с разпространеното по време на викторианската епоха, а вероятно и след това, мнение, че жените не могат да притежават орхидеи – смятали формите и цветовете им за твърде дръзки, „разюздани“ и откровено еротични, за да бъдат притежавани от жени. Изглежда в известен смисъл на жените се е гледало като на неприродни, непригодни, и смятали за необходимо да опазват съществото им от разхищенията на природата. Точно обратното смята Октав Мирбо, публикувал през 1899 г. „Градината на мъките”, чията героиня Клара възкликва почти възторжено и с очевидно непримирение:

„Не […] Любовта и смъртта е едно и също нещо! Разлагането е вечно възраждане на живота.”

Подобно противоречие преодолява и самата Орлийн, осмелила се на няколко пъти да посети блатата на резервата Факахачи, където разлагането е началото на живота, за да срещне митичната орхидея призрак /Polyrrhiza lindenii/. В тази неосъществена цел аз търся разковничето на целия текст – на описаното непостигнато желание, което Орлийн в крайна сметка успява да смири към финала на книгата си:

„В този миг осъзнах, че може би беше най-добре никога да не виждам „Орхидея призрак“ (Dendrophylax lindenii, Polyrrhiza lindenii), за да не ме разочарова, за да бъде винаги онова нещо, което искам да срещна.“

Орлийн, дали защото осъзнава колко напусто е подобно желание, дали защото никога не е се е опитвала да се добере до света на растенията и неговата издънка – бизнеса с растения, с всичките му противоречия, доброволно се отказва от крайната цел на мисията си – орхидеята призрак. Оставя призракът да продължи да бъде призрак, може би с утешението, че дори в условията на изобилие, все пак остава нещо, което не можем да докоснем, да променим, че остава частица природа, която не може да бъде кръстосана, хибридизирана, усвоена и променена. А дали защото Орлийн разбира, че желанието е в погледа на пожелаващия, дори че пожелаването е в крайна сметка трансформация на обекта на пожелаването, който, бидейки сложен и сам по себе си не съвсем устойчив, просто ще се поддаде мълчаливо на непоносимото човешко пожелаване?

Поради тази причина част от книгата подробно се занимава с опитите да бъде „опитомена” природата на Флорида – повечето неуспешни, но продължаващи упорито. Защото, както и орхидеята призрак, Флорида се оказва митичният мираж за голяма част от американците, доста от тях закупили "жилищни" парцели там при няколкото имотни бума през последните десетилетия, но така и неосмелили се да навлязат в чудовищния свят на нейната природа. За разлика от пионерите-изследователи, които умирали в джунглите, за да се сдобият с нов вид орхидея, американците, пък и не само те, вече имат разрешение на желанията си – те могат да отидат до местния голям магазин или разсадник и да си купят фаленопсис – най-разпространените са тези в бяло и розово, но аз лично съм срещала и вид в наситеносиньо. Лесното сдобиване с красота, бързото и дори предварително изпълняване на всички желания прави обекта на желание някак нищожен, несъвършен, вече нежелан в един определен смисъл. Това е същественото, до което се добира романът на Орлийн, това е същественото, до което се е добрал и добирал през целия си живот и нейният главен герой – Джон Ларош. Когато нещо стане твърде лесно, твърде обичайно, то просто вече е поносимо. Обратното, колкото повече се досягаме към нещо, колкото повече то се изплъзва, толкова по-разнолико и желано става в нашите очи. И ако накрая се смирим, вероятно ще получим поне едно от тези лица.

Интересно продължение на историята предлага холивудската ѝ трактовка в лицето на сценариста Чарли Кауфман и филмът, създаден по неговия сценарий – „Адаптация“ с Никълъс Кейдж и Мерил Стрийп. Кауфман измисля самия себе си, превръща самия себе си в главен герой на адаптацията, създавайки същевременно и свой брат-близнак, също сценарист. И докато филмът тече, осъзнаваме, че тази история има и друг аспект, свое своеобразно продължение, измислено, разбира се, за което Орлийн уж не е събрала смелост да говори в своя документален роман. Това именно е любовната история, такава каквато Холивуд я предпочита – между магнетичния и шантав Ларош и авантюристката Орлийн. Несъмнено, още едно смело и (не)поносимо пожелаване. Непоносимо в смисъла на лекия сюжет на „Адаптация“, в чието заснемане почти няма следа от всички докосвания до света на растенията, за който говори Орлийн. Или, ако трябва да бъдем по-категорични, Кауфман съзнателно се докосва (в лицето на брата-близнак) до възможността да твори успешни и лесно смилаеми холивудски продукции, в които всичко е ясно и обяснимо, визуално, нагледно и ненатоварено с тежки противоречия (това са онези блок-бъстъри, а тук отново говорим за пожелаване). Наместо това героят-сценарист се поти месеци наред, за да адаптира сюжета на Орлийн, виждайки, в края на краищата, единствената логична възможност – да пренесе непонятната и сложна за нас любовна история на цветята на терена на човешкото – криеницата на любовния акт, такава каквато хората я разбират. Почти съм убедена, че растенията ще бъдат безкрайно разочаровани от тази трактовка, ако можеха да говорят на нашия език. Защото при тях изглежда пожелаването е ясно, дълго и дълбоко обмисляно и почти по макиавелистки изпълнено. Но това пак са човешки понятия, а те очевидно не ни вършат работа.

Иска ми се да завърша този текст с две странни и несъвместими откровения – несъвместими, най-малкото защото отстоят едно от друго с около 50 години, през които човечеството се е опитало да насили своето пожелаване по множество начини, не винаги успешни. Първото е на Лий Мур, един от героите на „Крадецът на орхидеи“, наречен Приключенеца по страниците на книгата. Орлийн разяснява, че той е откривателят на последния познат днес вид Катлея (говорим за деветдесетте, в нашето днес може би има и други новооткрити видове). Лий Мур, така както го представя текстът, е очевидно един от последните приключенци по дирите на орхидеите, папратите и бромелиите, преди светът да се превърне в наистина консуматорско и твърде тясно пространство. И ето какво казва той:

„Това е една ужасяваща история за горчивата истина, в която цената, заплатена по време на това търсене на екзотични растения, които да бъдат доставени до вас, приключенците, е прекалено висока. Един отвратителен разказ, който прескача границите на най-смелото ви въображение. Не всички факти могат да бъдат разкрити сега, защото много от това, което ми е известно, е прекалено опасно, за да се публикува в днешно време.“

И понеже аз съм приключенец, а книгата на Орлийн ме направи още по-голям приключенец, ще си призная откровено, че между прочитането ѝ и написването на този текст се сдобих с два нови екземпляра от семейството на орхидеите, за съжаление съвсем не по приключенски. Безотговорно е да твърдя, че ще спра тук. Пожелаването е просто непоносимо.