Ненад Величкович

Из „Сахиб. Импресии от депресията“

Скъпи Джордж,

Най-после, Сараево!

Заобиколено е от планини, в които все още има много необезвредени минни полета. Така каза шофьорът, който ме посрещна на летището.

Прочетох името му на неговата ID карта - Сакиб.

По професия е преподавател, но тъй като говори добре английски, по на сметка му е да работи като шофьор, отколкото като учител. Доста е хубав. Има красиви ръце и нокти. Ризата му е чиста, не е потна под мишниците и мирише съвсем прилично. Няма и помен от вонята на лук, за която ме предупреди Уилби.

(Впрочем, на външен вид и гледано отдалече, от прозореца на колата, местното население по нищо не се отличава от нас. Единствената разлика, която забелязах, е, че всички и навсякъде пушат.)

Главният булевард в града е в плачевно състояние. Платното е цялото в дупки и бабуни, между които се ширят асфалтови кръпки. Доста от сградите от двете страни на улицата също са закърпени. Тук-там има и възстановени. За съжаление най-разрушените са покрити с билбордове, което е жалко, защото след всички кадри, изгледани през войната, човек очаква малко повече атрактивни руини. Чувствам се излъган, все едно съм си купил билет за някакъв sexi филм, а после вътре съм открил, чe всички по-фриволни сцени са изрязани. Тъй останах с впечатлението, че и без войната градът щеше да си е порутен и запуснат.

Прозорецът на хотела ми е с изглед към околните планини, също като на картичката, която ни беше пратил Уилби оттук преди две години. Гледката се е променила. Сега или има по-малко тополи, или минаретата са се увеличили.

В парка срещу хотела има странни камъни, на вид напомнят къщички за кучета. Тук им казват „стечки ” и ги смятат за исторически паметници.

Рецепционистът ми обясни, че били много разпространени из планините в Босна.

(Става дума за безполезни камънаци, защото ако имаха някаква стойност, около тях щяха да обикалят туристите в нашите музеи, а не овцете по техните ливади.)

В някакви рекламни проспекти прочетох, че бъдещето на страната било в тревите по тези ливади. Имало всякакви лековити билки.

Обаче мога да се обзаложа, че внасят мляко на прах от Украйна.

 

3.

Най-скъпи мой, нямаш причини да се тревожиш.

Офисът ни е в изолирана сграда, около нея има висока бетонена ограда с железни шипове на върха, момчетата от охраната внушават сигурност и респект. В офиса сме с еъркондишън, на втория етаж имаме и малка кухничка, както и тоалетна с душ.

По-добре ми е отколкото на Теб.

Шефът е куул, немец, щастливо оженен, дъщеря му е студентка, живее тук откъснат от семейството си и обича животните. Има две пуделчета, Фифи и Фуфи. Трябвало е да го пенсионират, но заради някакви заслуги към партията си е получил назначението в Босна.

Днес в почивката за първи път излязох в града.

(Първата вечер не се брои, толкова се страхувах, че ще ме нападнат и ограбят, че не помня нищо.)

Исках да Ти купя нещо. Нещо оригинално, характерно за страната, местно производство.

Обаче в тази страна не произвеждат нищо.

Прекарах следобеда в сувенирните шопове. Видях някакви дъсчици с резбовани мотиви от града. Сигурно ги купуват руснаците и италианците, защото повечето от тях бяха с нарисувани руски или италиански знамена. Имаше и „старинни” саби.

(Обаче ти се страхуваш дори от пилата за нокти.)

Дръжките им са украсени с фалшиви скъпоценни камъни. Тия саби ги купуват американците.

(Всяка от международните сили тук е запазила своята униформа и отличителните си знаци, тъй че не е трудно да ги различаваш. Американците са същите като във филмите си; италианците се разхождат наоколо с някакво смешно перо, забодено в шапката; украинците и руснаците изглеждат така, сякаш са избягали в града през оградата на казармата. Мисля си, че Босна е била разделена в Дейтън не само на национални територии, но и на интернационални зони.)

Връщам се на шопинга: носиите са същите като онези, дето ги купувахме в Константинопол. Исках да ти купя тюрбан, обаче онзи от Бомбай е много по-красив и по-качествен...

Видях някакви интересни кожени пантофи. Имаха връх, който се издигаше нагоре и се закривяваше надолу.  Сакиб каза, че били за хора, дето ходели по нужда в гората. Клечали и се държели за тях, та да не се търкулнат по гръб. Купих си едни и пробвах, и се катурнах. Сигурно има някаква система как точно да се хващаш.

Иначе тоалетните им са чисто безумие. Не знам кои са по-кофти. Дали онези без тоалетна чиния (тук им викат „клекало”), които ти намокрят обувките, щом пуснеш водата, или другите с тоалетна чиния, чиято дъска е винаги опикана.

(Джордж, тук мъжете пикаят прави.)

 

4.

Хиляди целувчици,

За град с размерите на предградие Сараево има изненадващо количество театри, прилични ресторанти и клубове, в които свирят джаз. Обаче за тоалетните в клубовете не мога да кажа същите добри думи.

Ужасно миниатюрни са. Понякога са толкова тесни, че не можеш да отвориш вратата докрай. Удря се в отсрещната стена. Преди това остъргва тоалетната чиния, сигурно затова тук те често се клатят и винаги ме е страх да седна на тях. Обзалагам се, че Босна е единствената държава на света, в която можеш да хванеш морска болест, докато пикаеш.

Чудиш се тогава защо сядам на тоалетната чиния ли?

Ами защото е по-разумно, отколкото да пикаеш прав.

В някои тоалетни, които са адски малки, както ти писах вече, тоалетната чиния е свряна току до стената. Като вдигнеш дъската, тя се заставя за кратко и след това пада обратно долу. И ти изкарва акъла. И ти се стряскаш. И тогава си опикаваш ръцете.

Защо дъската те чака да почнеш и чак тогава пада? Огледах я, няма никакъв механизъм. Не е някоя от тъпите им шегички. Явно струята нарушава баланса.

Опитах да държа с една ръка дъската, а с другата да насочвам струята, но е доста неудобно, ако не си смъкнеш панталоните, защото на едната ръка нямаш достатъчно пръсти да държиш и члена си, и копчалъка отворен, че и да се справиш с ластика в гащите. Пък и позата е неудобна, защото коленете ти са разтворени, раменете приведени, а ъгълът е абсолютно неестествен. И за капак на всичко дъската е ужасно мръсна.

Тук мъжете нямат навика да бършат с хартия дъската и тоалетната чиния след себе си. Може би за липсата на такъв навик допринася и фактът, че често в тоалетните няма дори хартия. Собственикът ми се кълнеше, че редовно слагал рула, но не можел да оставя толкова, колкото крадяли клиентите. Впрочем, било по-добре да ги крадат, отколкото да ги използват, защото тогава му запушвали канализацията.

Останалата част от вечерта бях разконцентриран заради мокрите си обувки и панталони и не помня за какво точно разговаряхме. Запомних само аргументите, с които момчетата от офиса доказваха, че е истински бонус да се сдобиеш с мандат в Сараево, тъй че ето: тукашните ресторанти са супер; от дома си само на четири часа път; взривените коли и терористите-самоубийци са рядкост; няма малария, СПИН, ебола; всички говорят английски, вярно лошо, обаче ако се постараеш, можеш да ги разбираш; до морето, което е топло и няма акули, се стига за три часа; а заплатата е такава, сякаш всичко тук е точно обратното!

Превод от босненски език: Русанка Ляпова

Ненад Величкович (1962, Сараево) е сред най-запомнящите се съвременни босненски белетристи, автор на шест романа и същия брой сборници с разкази и сатирични текстове, на литературна критика, научни статии, пиеси и филмови сценарии. Завършил е югославски литератури и сърбохърватски език в университета в родния си град. Работил е като главен редактор на издателство „Омнибус“, колумнист за портала „Дойче веле“, преподавател в Сараевския университет, какъвто е и до момента. Сред по-известните му произведения са „Квартиранти” (1995 г.), „Сексикон/Секспресионизъм“ (1998 г.), „Сараевски гастронавти” (1999 г.), „Бащата на дъщеря ми” (2002 г.),  „Сто змея” (2007 г), „Примката на времето” (2011 г.) и „Рицарят на шведската маса” (2013 г.).  

Вторият му роман "Сахиб. Импресии от депресията" (2001 г.) - може би най-превежданата му книга - представя картина на съвременна Босна и Херцеговина, видяна през погледа на един англичанин, който работи в международна хуманитарна организация в Сараево и описва ежедневието си в писма до своя любовник. Така избраната гледна точка дава възможност на Величкович да напусне традиционната авторова роля на всевиждащия разказвач и да остави героя сам да говори за себе си в този псевдоепистоларен роман, преливащ от хумор, ирония, сатира и сарказъм.  В него не е пощаден никой – нито преобладаващото традиционно патриархално, националистическо и хомофобско мислене на босненците, нито бруталното, покровителствено, неоколониално отношение на европейските чиновници. Ненапразно при своето гостуване на Софийския литературен фестивал през 2013 г., Ненад Величкович си избра да се представи с думите на Брехт: „Изкуството трябва да се бори срещу злотото, а не срещу скуката”.

За автора

Свободно поетическо общество

.