Манифест

Чуй ме, Дионис, неверникът моли за твойто внимание,
свят е светът, но потъва на смисъла корабът, скъсани
мятат се в светлото ритмите древни, езически, пътища
много, неводещи никъде, чуй ме, разпадат небето на
атоми, чупят десетки магии, убиват безжалостно
всички мистери, хвърлят пластмаса на всеки Олимп и е
кухо и празно дори и пиянството, виното въздуха
свършва, а носеше някога то кислород и насищаше
нашите струни с божествени чувства, светът е превзет, Апо-
лон е на власт със онази измамна естетика: хубост, а 
грозното гонено бяга към вкъщи, приличие, казват и
равенство, братство, но лъжат, тръбят светлината, а мракът раз-
гръщат, потъва на смисъла корабът, дави се чудото,
чуй ме, Дионис, бори се, ти имаш изкуството, сцената
свята немее пред твойто величие, плачат поетите,
дишат актьорите, падат във Хадес с любов музикантите,
битката тежка е, тя е жестока и кой ще смени инди-
видите паднали в тази борба, опустява светът и е
скръбно, сълзите се ронят по нашите бузи, но знаем, че
има Дионис, но знаем, смехът ще избие под мократа
сол на тъгите, да, чуй ме Дионис, бори се, не давай на
слепите вярата, водят ни в своята сляпост уверено,
ние се смеем и пеем, възвръщайки твойте мистерии,
чуй ме, Дионис, войската духовна сега се строява и
теб призовава, ела и води ни, ела, няма връщане.
 
11.08.2017
 

Продължаване на традицията

Край Южния парк 
улица "Хенрик Ибсен" 
се превръща в 
булевард "Петко Ю. Тодоров".

Арт отрепките

На Роберто Боланьо

Сега, тогава, утре,
в зиналата челюст на деня и вечността,
тялото, душата ми се раздробяват,
превръщат се в нектар, амброзия.
И аз се питам луд ли съм?
Да, вярно, че изгубих битието си,
но спечелих пеперудени
пространства на духа,
в които безтелесно пърхам,
гонейки мечтата си.
Докато мечтата съществува,
битието може да си гледа работата.
С постоянните житейски драми.
С всички скапани заплати.
С всичките провали.
Седнали в ръба на тоя свят,
размахваме крака със арт отрепките,
сочим блатните пространства на бита
и им се смеем до откъсване
от този свят, (а може би) от другите.
Мечтата ни изпълва с пълнокръвие:
мъничко поточе се влива в река,
която се влива в по-голяма река
и накрая като разтопен любовник
нахлува през разкрачени крака
на делта в морето, в океана.
А понякога в депресия
развеждам се със себе си
в ритуалното пространство на света:
омайна черна нощ, изпълнена с радиация,
плътта окапваща на цялата естетика,
ангели с хърбави тела са наденали
противогази на ренесансовите си лица.
Усещам как умирам.
Но когато целият живот обърнат е на смърт,
умирането е прераждане:
смърт в друга смърт в друга смърт.
И всичките ми клетки изкрещяват:
трябва да пораснеш,
да станеш възрастен човек,
да стъпиш на заплата,
да оправиш битието си,
за да то не те оправя вече.
Но тогава пристига колесницата
на слънцето – мечта, съкровище и смисъл.
Порастването би било идиотщина. 
Не, казвам си, аз съм тук, щастлив с арт отрепките
и тук ще си остана, за да бъда.

Вопъл

Народ.
Народ!
Народе????

На Илия Бешков

Тая нощ умирах много пъти,
безсъници въргаляха се
из леглото ми, бушуваха в
чаршафите като животно,
съпротивляващо се на
студената машина за убиване.
Погледнах се в огледалото,
извиках в истеричен уплах –
карикатурата на моя образ
ми се хилеше с чертите
криви на безбожие.
Тая вечер от художник
станах дявол, рогата ми
разпердушиниха красивото,
окървавиха го и смляха
неговите линии в прокажена
кайма, в чиста чума.
След всяка смърт отдъхвах
и празнувах умиротворяващия
край, а след това ругаейки
възкръсвах. Ад. Нима не е
това безкрайно продължаваща
агония без усмивката на смърт?
Умирах много пъти тая нощ,
на заранта със слънцето
възкръснах за последен път.
Амин.

ЕПИТАФИЯ НА КРИСТИАН ТАКОВ

Ако дадеш достатъчно 
на настоящето,
няма да останеш 
в миналото,
а ще пребъдеш
в бъдещето.

16.07.2017

Рок

(На Елин Рахнев)

Когато забравих самотата си
и самотата не ме забрави
и шурна из артериите ми
и нахлу в предсърдията ми 
и се сгуши в полулунните ми клапи
и един сняг ме валя с дни, месеци и години
и сянката ми излезе в стачка
и депресията ми си би шута
и ето ги трите сега: самотата, сянката и депресията
и какъв тричленен протест под ендокарда ми
и се замислих за Динко и за границата му
и станах бежанец в собствената си страна
и рецитирах Левски на скинарите, които искаха да ме сритат
и написах разказ за пътуване във времето и Ботев
и един фен на Ботев Пловдив искаше да ме бие
и ми стана зверски противно
и щях да напиша своя погнуса, ако чуждата не беше написана
и даже фалангите ми искаха да се издрайфат 
и светът миришеше на ароматизатор в такси
и се опитах да преглътна снега, който изгори гърлото ми
и гласът ми секна
и са научих да пея със секнал глас
и затанцувах с разпарчетосаното си тяло
и открих поезията на цитоскелета си
и пролетта изпълни организма ми сред разцъфналата бяла зима
и събрах съставните си части от пода на един кенеф
и ето ме сега слепен набързо, така несъвършен, но пеещ
и се събрах
и се прибрах в дома на тялото си
и тялото ми се влачеше и пърхаше из улици, алеи, паркове
и ми стана някак намерено, някак завършено по един незавършен начин
и се събудих сред снега и направих снежна пеперуда
и призовавам пролетта, но не оная, синоптичната
и зъзна, но будувам
и развявам момини сълзи
и развявам момини сълзи

На Юлия Огнянова

да те бият по 22 часа на денонощие
да те вкарат в затвора със смъртна присъда
да оживееш
да се откриеш в театъра
да поставяш пиеси без страх от забрани
да променяш представи
да градиш светове, които разтурят
да даваш колкото имаш на който поиска
да нямаш деца, но деца да отгледаш
да доживееш до 90,
когато e трябвало да умреш на 18
да те въргаля животът, а ти да се смееш
да те удрят, а ти да ги галиш


и накрая да кажеш:
това животът е хубаво нещо бе
мамка му стара