Живеехме в един свят на сенки
под надвиснала червена скала —
под червеното знаме от кървав гранит —
живеехме застинали в нищото.
А залезът беше бетонен блок,
който бавно се катурва в нощта.

 

Страхувахме се от сенките си:
Сенките, които ни следяха предано
по пътя ни към изгрева сутрин
и по пътя ни към залеза
след сънния работен ден.

 

А през нощта
Сенките предават съобщения
към един гранитен дворец
в центъра на пустия град —
двореца с петолъчка на фронтона.

 

В сънищата ни прииждаха и ни прегазваха
червените конници
на Апокалипсиса
и един глас обявяваше по радиоточката:
“Слушайте!
Не можете да избягате от сянката си!”

Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора

за старо желязо,

или си е избърсал задника

с Мадоната и Младенеца

на Леонардо,

или е удушил ученичка,

за да й вземе портмонето,

или се е взривил с хлапетата,

които ритат топка в прахта,

за да докаже силата

на своя слабоумен бог,

или е отровил с химикали в реката

два милиона бебета,

за да прибави още два милиона

към своите милиарди –

 

виждам жива рана на дете,

в която се гърчат

сладострастни червеи.

 

. . . . . . . . .

Но не сме ли всички ние

червеи,

които изяждат със сладострастни гърчове

тази планета?

(Докато червеите на гнева и на омразата

се гърчат в нас

и изяждат

всеки опит за щастие…)

 

Ако не вярваме,

че Любовта на Мадоната

е  лъч пронизал Мрака,

ако не вярваме,

че Младенецът

спира армиите на Смъртта с усмивка –

ако не вярваме,

че Младенецът е безсмъртен –

значи червеят

вече е победил.