АЛХИМИЦИ

Един пиян и дрипав каруцар
от злоба
и от съжаление към себе си
разкъсва с тежки удари
изсъхналата кожа
на своя още по-нещастен кон.

(Така тогава възприех картината.)

За да спазва ритъма на боя,
каруцарят пее следния речитатив:
"Този труден кон
не издава стон.
Ще го бия час,
ще го бия два,
но ще чуя аз
нужните слова.
Персифедрон!
Персифедрон!"

Прабългарското знаме,
мръсно и проскубано,
трепери
свито между задните бедра на коня.

С безсмислен порив
прекосявам пътя
на режещия въздуха камшик
и върху тялото ми изплющява
последният,
завършващия удар.

Каруцарят топло се усмихва
и започва търпеливо да ми обяснява:
"Както вече сигурно разбрахте,
аз съм дегизиран алхмик.
Ударите върху стара конска кожа,
придружени от изящна реч и разбираема мелодия
(нещо като естетична смазка
в жлебовете, образувани от ударите),
правят кожата чувствителна и крехка.
А -
веднъж естетизиран боя,
болката съвсем човешка става.
И -
когато конят проговори
и ми каже формулата на Персифедрона,
значи, съм постигнал резултата.
В чест на празника."

Конят дружелюбно се усмихва
(зъбите са идеално бели -
значи, челюстта му е изкуствена)
и започва с двете си очи да мига -
с лявото дава десни сигнали,
с дясното дава леви сигнали.
Както вече сигурно разбрахте,
точно тези мигания означават:
"Аз съм също дегизиран алхимик,
само че съм негов опонент.
Докато ме бие и ми декламира с песен,
аз си мисля разни мръсотии
и по този начин обезсмислям целия процес.
Може би
все пак ще проговоря,
но преди това колегата ми ще процвили.
В чест на празника."

Светът е преситен от логика
и всякакви съображения.
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
Кон за самия кон!
Залагам Ричард Трети
срещу Кон

 

ПЕТИМА СТАРЦИ

Днеска слънцето навършва сто години...

Старците са точно пет
и са точно по средата на площада.

В сухата им кожа се синеят
счупени хоботи на бълхи.

Старците си разкопчават ризите.
Стартови площадки са гърдите им -
тъмен облак от бълхи излита
и изчезва в улиците криви.
Кучетата с вой веригите прегризват,
втурват се към лятната къпалня,
презглава се мятат в най-дълбокото.
(Пет и половина метра!)

Четиримата старчоци се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

През площада бавно преминава 
тридесет и две годищен мъж.
Уморено дрехите си къса,
с непохватни пръсти се опипва
и повтаря все едни и същи вопли:
"Ах, къде ми е тялото!
Ах, върнете ми тялото!"

Ах!
Красивото му тяло се извива.
Мускулите като ослепени лъвове
слачат
всеки сам за себе си.

Първият старец разказва:
"Спомням си, когато хванах жива
жълтата лисица
и когато
жива я одрах,
и тя, когато
заквича
и тръгна подир мене,
сигурно горката е квичала:
- Ах, къде ми е кожата!
Ах, втрнете ми кожата!

Кокошките на голо я кълвяха,
а кучетата виеха от ужас."

Четиримата връстници се засмиват.
Петият не трепва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сигурно е станало дванадесет,
защото
братът на милиционера крачи
върху разкривения перваз
на двуетажната им къща.

Той е дневен сомнамбул, горкият!

Иначе е крайно симпатичен -
нощно време свири на китара
и се носи, носи песента му,
от която помня само думите:
"Пепето е Кюрасо."

Крачи братът на милиционера
върху покрива на двуетажната им къща,
а отдолу крачи брат му,
брат му - милиционера,
дето го наричат още Вилхелм Тел.
(Карал брат си върху ябълка да стъпи.
Казвал, че от двеста крачки
щял да го уцели.)

Брат на брата отдолу говори:
"Братко, братко,
време ще се мине,
стоетажни сгради ще издигнем.
Пак ли ще се люшкаш по первазите
и с ненужния си тропот ще смущаваш
обедния сън на гражданите!"

И главата навежда под олука
(сто и два милиметрово дуло!),
и нагоре гледа през олука.
Вижда само слънцето
и брат си.
Примижава срещу светлината,
само с лявото око,
а в кръста
чувства гъдел, чувства сладка тръпка
именно
от тежестта на пистолета.

Вторият старец разказа: 
«Спомням си, когато чичо му 
беше четник в Македония, 
чул, че свако му 
насън
пее македонски песни. 
За да се запази в тайна четата
взел, че го заклал. - 
И него, 
и жена му, 
и децата му. 
После се на турците предал от мъка 
и приел мохамеданска вяра.

Четиримата отново се засмиват. 
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Лицето му е още аскетично, 
но тялото му вече се закръгля.

Копринени вериги на краката му 
го карат да пристъпва грациозно.

Ялови светкавици 
се стрелкат над главата му 
и чертаят прости фигури 
с грубо символичен смисъл.
С озарено лице 
две-три стъпки направи 
и прошепне: 
«Върти се. . .»

Идва вторият миг, 
пада той по очи
и пълзи,
и крещи: 
«Не върти се!»

Засмее се - 
«Върти се...» 
Заплаче - 
«Не върти се!»

Въртисеневъртисевъртисеневъртисе 
върт. . .

Третият злорадо се обади: 
«Спомням си, когато бог 
бе изпаднал в творческа депресия 
и когато ме попита 
как 
от умния човек 
би могъл да сътвори трагичен шут, 
спомням си, 
че без да се замислям, казах: 
-Дай му забранени плодове, 
но не го гони от рая.» 

Четиримата се смеят.
Петият защо мълчи?

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Ето ме и мене- 
чист и спретнат,
млад и умен, 
талантлив и честен, 
гален от народната любов и
от държавното доверие, 
пътят ми е ясен, 
вярна е посоката, 
никога не ще се отклоня...

Четвъртият старец започна: 
Спомням си, 
когато бяхме по далечни краища, 
гонени от глад и липса на патриотизъм, 
срещнах разни непознати животинки. 
Имаше сред тях една безкрайно беличка. 
Спомням си, 
че Хермелин й беше името. 
Трудно я улавяш - 
много пъргава!

Само че 
калчица срещне ли, 
спира и не мърда по-нататъка - 
ако искаш, казва, трепай ме, 
но не цапам космите си аз.

Само че 
веднъж все пак й пръснало 
кална капка върху кожата. 
Оттогава търси локвички. 
Скача в тях 
и се въргаля в тях. 
Не че удоволствие изпитвала, 
но не можела да.си прости за капката.

Правят опит четиримата да се засмеят.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Крача си по пътя 
все така - 
чист и спретнат, 
талантлив и честен, -
а от края на площада полетя към мене 
облак от стрели. 
(Децата си играеха.)

Сред стрелите 
имаше една особена. 
Ах, една съвсем, съвсем особена - 
пратена преди дванадесет столетия, 
тя осъществи летежа си многовековен 
сантиметър под сърцето ми.

Спомен стар събуди тя в гърдите ми 
(отпреди дванадесет столетия), 
спомен стар, 
но цялостно запазил 
свежестта на болката тогавашна.

Носеше стрелата две бележчици.

Първата бе епитафия за старците. 
Втората - 
пророчество за мойто появяване. 

Четиримата старчоци се изправят. 
Петият е вече мъртъв.

Върху устните му е застинала 
ненаказана отровна мъдрост.

Може би 
след хиляди години 
някой млад и вдъхновен антрополог 
по извивката на устните 
и дължината на езика 
може би 
ще разгадае смисъла.

Няма вече кой да се засмива.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Слънцето залезе. 
Стана хладно. 
Ето ги, бълхите се завръщат. 
Всяка си знае стареца.

 

ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА

- Къде беше - 
питат ме - 
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита. 
Всички виждате, 
нарочно питате.

- Как прекара - 
питат ме - 
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете - 
комар играх 
с оня комарджия... Йон библейския.

- Ама Йон излезе - 
викат ми, - 
теб защо те няма - 
питат ме.

- Йон излезе - 
господ го откупи, 
а за мене дявола не даде пукнат грош. 

- Страшно ли ти беше - 
питат ме - 
толкова десетилетия?

- Страшно беше, 
скучно стана - 
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш - 
питат ме - 
следващото тридесетилетие?

- Аз ли? 
Аз не знам, 
но знам, че Кита 
фасове ще плюе 
три десетилетия 
и ще замърсява океанската среда.

 

От книгата "Стари неща" (избрани стихове и киносценарии); 1983 г.

Чуйте гласа на поета тук .