Василий Кандински

Из „Звуци“

Книгата "Звуци" (Klänge) на Василий Кнадински е публикувана в Мюнхен през 1912 г. Tя е от т.нар. "книги на художника", които комбинират образ и думи. В своята цялост, тя се състои от 56 експресионистични дърворезби и 38 стихотворения.

Текстовете напомнят стиховете на дадаистите, но за да ги построи, Кандински често използва интересен трик, заимстван от речта на децата, които тъкмо са проговорили: постоянното повторение на една дума води до освобождаване от смисъла й, оставяйки само чист звук, който  дава възможност на "душата да вибрира". Кандински не се опитва да се освободи от смисъла, а и по един инстинктивен (като че ли в предвоенен ужас) да освободи самия смисъл.

"Звуци" е едно от трите издания на Кандински, които са публикувани преди Първата световна война. За съжаление, издателят Рейнхард Пипер, страхувайки се от слаби продажби, не е особено склонен да издава такъв род книги, поради което в рамките на две години бял свят виждат по-малко от 120 екземпляра. Планираното руско издание така и не се осъществява, но за сметка на това авангардистите, дадаистите и футуристите, до които книгата достига, признават, че Кандински има своето значимо място в промяната на изкуството, която се случва.

Ханс Арп, смятан за един от основателите на дадаизма, пише в ревю на "Звуци" : "Кандински демонстрира един от най-редките духовни експерименти в тези стихове: от "чистото съществуване" той е извлича такава красота, за каквато никога на този свят до сега не е чувано ... "

Марианна Георгива

Превод на стихотворенията от немски език: Николай Тодоров

Отворено

Ту изчезва бавно в зелената трева.
Ту залепва в сива тор.
Ту изчезва бавно в белия сняг.
Ту залепва в сива тор.
Прострете се вредом: големи дълги черни тръстики.
Прострете се вредом.
Дълги тръстики.
Тръстики.
Тръстики.

 

Пролет

 
Тихо, разноцветни човече!
Бавно старата къща се плъзга надолу по хълма. Старото синьо небе е безнадеждно оплетено в клони и листи.
Не ме викай ти!
Звукът виси безнадеждно в небето, подобно лъжицата в гъсто тесто. Нозете залепват в тревата. А тревата желае да прониже незримото със своите остриета. Вдигни високо брадвата над своята глава и сечи, като ще сечеш!
Твоите думи не ме достигат. Те увисват, подобно на мокри парцали, от храстите.
Защо нищо няма да порасне и остава само старият прогнил дървен кръст край кръстопътя? И неговите рамене са пронизали въздуха надясно и наляво. И неговата глава пробива дупка в небето. И от неговите ръбове се прокрадват душни червено-сини облаци. И светкавица ги раздира и разкъсва, когато най-малко очакваш. И без следа техните цепнатини и прорези се изцеляват. И пада нещо като мека покривка за легло. И някой продумва, продумва – – – продумва – – – ти ли си отново, разноцветни човече? Ти отново?

Песен

 

Седи си мъж
сред пръстен свит,
сред пръстен свит
от теснота.
И предоволен е,
но няма той ухо.
Очи той няма,
да открие няма
останките от ален звук на слънчево кълбо.
Каквото и да падне,
то пак ще се изправи.
Непромълвилото
ще пее своя песен.
А този мъж,
що няма си ухо
и също няма си очи,
той да открие няма
останките от ален звук на слънчево кълбо.
 
Превод от немски език: Николай Тодоров