Библиотека "Концентрати": невъзможни рецензии на възможни книги

Полина Видас

Dark Mattеrs*

“Чудат и поразителен”, Елън Мъск.

“Постактуален!”, The Guardian.

"Dark Mattеrs" от Кристоф Машиах, Швейцария, 2000 

 

1950-те. Калифорнийският технологичен институт, Пасадена: тази ветровита, разлята в светлина и мъгла поема с дървени улици, покрай океана, остра миризма на изсъхнала морска сол по натрупани на купчини раци. И махали, пръснати така, че все си сам, но никога напълно в пустошта.

Един човек на средна възраст, облечен в сив костюм, прави лицеви опори на една ръка в мензата и разпалено обяснява как Слънчевата система може да ни пренася като гигантски космически кораб, където пожелаем във вселената, когато открием всичките й закони и започнем да я моделираме според нашите желания. Това е Фриц Цвики (1898-1974), един от най-интересните астрофизици на двайсети век, герой на този добре направен постмодерен роман. Визионер, мечтател, хуманитарист, еколог, планинар, циник и скандалджия, роден в гр. Варна, България, който ходи на работа със ски, за да скача на аматьорската шанца, която си е построил до университетския телескоп...

Героят на Цвики притежава особен характер и съвременниците му избягват да работят с него, иронизират неговите революционни хипотези. Мисълта му е толкова оригинална, че не може да се предвиди коя от идеите му ще проработи и коя не. Впоследствие неговите открития са признати, част от тях доказани и се изучават до ден днешен в цял свят. Цвики се смята за баща на тъмната материя, неутронните звезди и черните дупки, които представляват гигантски гравитационни лещи.

Светът е пълен с неразказани истории, чиито връхчета стърчат над времето и които понякога някой случайно решава да дръпне и да изрови от пръстта. Много често това са разкази, които сами потичат в геометричната прогресия на думите, докосват ни в точката на болката или смеха и някак лесно ги реставрираме от малкото останали свидетелства, като че сме ги живели ние самите. Не можах да открия друга книга или филм с биография на прелюбопитния Фриц Цвики. Той отсъства дори в популярната книга на Стивън Хокинг „История на времето”, в която са споменати почти всички важни физици, нобелисти и метафизици на вселената. Но ето че този скромен роман от скромна Швейцария намира, проучва и доизгражда историята на астрофизика, който никога не е получил Нобелова награда и може би именно затова е дори по-интересен образ от престижната лицева част на науката.

Калифорния в романа е тектоника на различните езици, мистики и нива на възприятие за света. И точно с артефактите, суеверията, историите на най-различните underground-и авторът среща сериозната наука и философия. Романът преплита комично университетските интриги и междуособици с трагичното разминаване на учения с епохата си. Занимава се с една въображаема поетика на прозренията на Цвики, които показват особена интуиция за смисъла и мястото на човека във Вселената в духа на Спиноза. Действителната история владее иронията до съвършенство – Калифорния е най-подходящата среда, където да бъде открита тъмната материя – опакото на дотогавашната светла физика, съсредоточена в Кеймбридж. Така, както Западният бряг с последвалото си откритие new age зачева опакото на Аполоновия англоезичен свят. И неговия бъдещ провал най-вероятно.

Романът виртуозно стилизира в елегантна иронично-пародийна рамка поетиката на калифорнийския роман на Стайнбек. Цвики притежава част от харизмата на Док от „Улица Консервна”, но в някакъв смисъл с обратен знак, поне за героите, които го заобикалят. Читателят, от своя страна, се влюбва в особения професор, който е по-скоро човек от днешната Силиконова долина на ХХI век. И най-скоро изумителен предтеча на Елън Мъск. Текстът се чете леко, просто, а симпатичните битници на Стайнбек и техните разговори тук са намерени в студентите и хората от академичните среди, които през погледа на трудовото население по цял ден не правят нищо, освен да си говорят.

Цвики има само един сътрудник, докторантът Карл Конфино, литературна фикция, който единствен търпи ужасния характер и особености на своя ръководител. Знаменит момент (от реалната история на учения) е как двамата провеждат неофициален експеримент, за да видят дали могат да решат проблемите с турбулентността, прекъсвайки наблюдателна сесия една вечер в обсерваторията Маунт Уилсън. Цвики нарежда на своя асистент да стреля с пушка през визьора на телескопа с надеждата, че това би помогнало да се смекчи турбулентността… В тази класическа, дори ренесансова двойка – учител - ученик - е кодирана отново опаката страна на обичайния високомерен образ на съвременната наука. Виждаме обратното на хипертрофиралото его на западния човек атеист, поглеждаме по нов начин на строежа на Вселената и не чуваме нито един сложен термин, нито една претенциозна формула.

Професорът и неговият помощник често излизат от обичайното сухо клише за физици и водят метафизични и дори теологични спорове за сътворението, бог и мястото на човека във Вселената. Историческата истина се преплита с чувствителното и влюбено в американските 40-ies и 50-ies въображение на автора. По същото време теориите на физиците от първата половина на ХХ в. са направили революция в хилядолетното разбиране на устройството на Вселената. Доказано е, че тя се разширява постоянно, че е динамична, светлинна и квантова. Цвики цветисто и задочно спори с моделите на Фридман и античастиците на Дирак. Докторантът му, от своя страна, никога не приема, че Вселената се управлява от случайността и си татуира прословутата бележка на Айнщайн по повод принципа на неопределеността в Квантовата теория: „Бог не играе на зарове“.

Целият роман е пронизан от една сигурна и информирана вяра в Сътворението. Героите допускат, че има система от закони, напълно определяща събитията във Вселената, нещо като свръхестествен разум, който може да наблюдава сегашното състояние на нещата без да го нарушава. Защото според тях нито един открит научен закон не противоречи на основните философски разбирания за бог като висша интелигентност.

Но такива модели на Вселената не са интересни за простосмъртните учени, защото не деконструират света на съставните му части и не правят от тях транзистори и интегрални схеми. В края на романа обаче фикцията надделява и романът завършва с отворен край, с едно предположение, че Цвики все пак е успял да попадне на нещо повече. Остава внушението, че докторантът Конфино успява да стигне емпирично случайно до своето „анти-аз” и изчезва в огромно огнено кълбо.

_____________________________________________________

* Игра на думи от английски – тъмна материя, в мн.ч. се получава – тъмното има значение (Б.а.).