Сантос Домингес Рамос
Стихотворения
Превод от испански език: Емилия Миразчийска
В богатата панорама на испанската поезия от последните десетилетия значимо място заема творчеството на Сантос Домингес Рамос, роден в гр. Кáсерес през 1955 г., където живее. Той е автор на близо двадесет книги с поезия, някои от които антологични, и е удостоен с редица важни национални литературни награди. Негови стихотворения са включени в различни антологии на съвременната испаноезична поезия, включително и в превод на няколко езика. Член е на испанската асоциация на литературните критици и ръководи списанието "Encuentros de lecturas".
Предложените тук четири стихотворения са първите български преводи на негова поезия и са от най-новата му антологична книга "Un canto straniero", която тази година в Италия публикува Link Edizioni. Предоставени са от автора в оригинал и на испански специално за „Свободно поетическо общество“.
Емилия Миразчийска
И ти сред този пейзаж
„Бегли спомени, нищо друго освен спомени“
У. Б. Йейтс
Не в реките, нито в нощта, а в мястото на птицата,
където полетът е защитен и мимолетната му шир е заменена.
Не в мътното заграждение за рибите,
нито в лудия корен на мандрагората:
в светлината на лятото и в скалното цвете,
където август диктува своите капитулации,
сенките на вълка, фосфорициращата синева,
която съпътства неговата влажна обсада
и бялата неизбежност на нощта му без звезди.
Не в упоритата и презряна интрига на измамата,
нито във временно безплодната земя на отрезвяването:
а в скрития извор, от който струи и блести думата.
Там, в кипежа на една система
от клапи и артерии, в карта от пясък,
живее паметта като една ефимерна роза.
И ти сред този пейзаж.
Y tú en ese paisaje
Memorias vagas, nada sino memorias
(W. B. Yeats)
No en los ríos, ni en la noche: en el lugar del pájaro,
donde defienda el vuelo su fugaz latitud destituida.
No en el recinto turbio de los peces
ni en la loca raíz de la mandrágora:
en la luz del verano y en la flor del jaguarzo
en donde agosto dicta sus capitulaciones,
las penumbras del lobo, la azul fosforescencia
que hay en su húmedo asedio
y en la inminencia blanca de su noche sin astros.
No en la ominosa trama tenaz de la mentira
ni en la precaria tierra yerma del desengaño:
en la fuente escondida que riega la palabra.
Allí, en la levadura de un sistema sumario
de cláusulas y arterias, en un mapa de arena
habita la memoria como una rosa efímera.
Y tú en ese paisaje
Дървото на търпението
„И дървото на търпението ще даде своите плодове“
Омар Фарук
Видях онова, което се връща: дъжда привечер,
птиците на времето по крепостните стени,
тяхното жълто трептене,
семето от лава във вулканите.
Редица корени или знаци във въздуха,
една кротка мълния вибрира на хоризонта:
музика е и вали върху дървото в пламъци,
горчиви корени и нежни плодове.
Вали върху мъртвите, които не знаят, че вали
и има ангели, които боядисват в черно с крилете си
закръглената бледност на луната.
Охлаждат със своя траур светлината на равноденствието;
зенитния блясък на мартенския великден.
Така както затъмненията
развалят хармонията в естествените акорди на света,
заменят рутинния способ на времето.
Техният пепелен напев пътува през синята
пукнатина на галактиките,
реже като снега, който изостря покривите,
и стърже до дъно основите
и гори зениците на безсънния.
El árbol de la paciencia
Y el Árbol de la Paciencia llevará su fruto
(Omar Faruk)
He visto lo que vuelve: la lluvia de la tarde,
los pájaros del tiempo en las almenas,
su temblor amarillo,
la simiente de lava en los volcanes.
Secuencia de raíces o signos en el aire,
un relámpago quieto vibra en el horizonte:
es la música y llueve sobre el árbol en llamas,
de raíces amargas y frutos delicados.
Llueve sobre los muertos que no saben que llueve
y hay ángeles que tiñen de negro con sus alas
la claridad redonda de la luna.
Enfrían con su luto la luz del equinoccio,
el fulgor cenital de la pascua de marzo.
Igual que los eclipses,
destemplan los acordes naturales del mundo,
alteran la destreza rutinaria del tiempo.
Su canto de ceniza viaja por la secuela
azul de las galaxias,
corta como la nieve que afila los tejados
y arrasa los cimientos
y quema las pupilas del insomne.
Розата на паметта
„Ти мълчалива роза, ти, светлина на паметта“
Луис Сернуда
Паметта ми е понякога паметта на река,
граматиката дълбае трескаво в дълбока
рана на пейзажа,
тъмния интервал на кръвта.
Каква ронеща се и усърдна рана
се ражда или умира в спомена?
Изгрява или гасне
на кладата без пламък на провала?
Други дни паметта ми се надига
кратка и мимолетна, без главните посоки
от леглото на една река, която никога не съм виждал.
Упорито, безапетитно
на бреговете ѝ пасе едно спокойно животно.
Очите му не ме виждат.
Безразлични, помътнели
са очите на времето.
Rosa de la memoria
Tú, rosa de silencio, tú, luz de la memoria
(Luis Cernuda)
Mi memoria es a veces la memoria de un río,
la gramática cóncava de la fiebre en la herida
profunda del paisaje,
el intervalo oscuro de la sangre.
Como llaga erosiva y minuciosa,
¿nace o muere la luz en el recuerdo?
¿Sale o se pone el sol
en el ardor sin llama de la ruina?
Otros días mi memoria se remonta hacia arriba,
sucinta y transitoria, sin puntos cardinales
por el cauce de un río que yo no he visto nunca.
Tenaz, inapetente,
en sus orillas pasta un animal tranquilo.
Sus ojos no me ven.
Indiferentes, turbios,
son los ojos del tiempo.
Утвърдително ададжиo
"от най-дълбоката тъма изпъква"
Аделберт фон Шамисо
Виж зелената тишина на есента,
в която се разпростира мъхът.
Чуй това сърце как бие несигурно и бавно
с тайното предупреждение на смъртния,
това неясно животно, което търси изхода,
минотавър затворен в островите на съня.
Под това ширнало се небе, нито синьо, нито съпричастно,
чуй тази пропусклива светлина на мъгли и корабокрушения:
тя е внезапната светлина на оцелелите.
Вдъхни вятъра, който идва като от друга планета,
от корена на студа и от тъмнината;
тази близост на криле, които изпълват въздуха,
преминаващи, мълчаливи като някой белег.
И слушай в тези ноти от прозрачен кристал,
които един ден някой ангел е диктувал
податливата бавност на света,
завъртането на звездите,
сребристата утеха, която вибрира по цигулките.
Adagio afirmativo
desde la más profunda oscuridad emerge
(Adelbert von Chamisso)
Mira el silencio verde del otoño,
en el que cunde el musgo.
Oye este corazón que late incierto y lento
con la premonición secreta de lo póstumo,
este animal equívoco que busca la salida,
minotauro encerrado en las islas del sueño.
Bajo este cielo largo, ni azul ni compasivo,
oye esta luz caediza de nieblas y naufragios:
es la súbita luz de los sobrevivientes.
Huele el viento que viene como de otro planeta,
de la raíz del frío y de lo oscuro;
esta inminencia de alas que fecundan el aire,
transitivas, calladas como una cicatriz.
Y escucha en estas notas de cristal transparente
que un día dictó un ángel
la sosegada lentitud del mundo,
el giro de los astros,
el consuelo de plata que vibra en los violines.