Размисли върху Eraserhead in a Knitted Shopping Bag, 2025, български късометражен филм, пробил в Кан и на световните кино фестивали.

Поколението на 90-те, и малко по-малките от нас, сме израстнали с Туин Пийкс на Дейвид Линч и То по Стивън Кинг. До такава степен, че смущаващо психотичните им образи намирахме за разбираема, дори симпатична част от света. Може би защото всичко около нас така или иначе беше лудо, хаотично и свързано с доста насилие и недоимък; може би защото на 13-14 години си по-склонен да приемеш, че могъщите ти фантазии и зловещите наказания за тях се смесват с реалността – все още не правиш разликата. Жена, която гали пън като свое бебе, домашен насилник, който фино обезобразява младата си съпруга с множество тихи побои със сапун в чорап, баща, който е и отвъден сексуален партньор на дъщеря си, най-популярното момиче в гимназията – ужасът стигаше до нас не на 21, а на 12, дори преди да можем да разберем, че е ужас – то беше по-скоро едно огромно и объркано вълнение, както се случва в сънищата.

В света на Линч (и при Кинг, но не ми е за него думата) почти няма добри обекти (по Мелъни Клайн*), а инцестът е амбивалентен – прекрасният баща на Лора Палмър е и не е сексуален насилник, защото злият му двойник-аватар Боб е виновен. Но това е гледната точка на инфантилното възприятие на едно малко момиченце, което обожава и се страхува до смърт – буквално – от баща си и го разцепва на два отделни героя, за да го понесе. Нека държим в главата си от чия гледна точка се свързваме с това, което виждаме или от кое гледна точка вижда авторът.

В Еraserhead в плетена торба за пазар се връщаме точно там. В 90-те, в малкия български индустриален град, където авторитетите липсват, а светът през погледа на момиче на 12 е засега необясним и необяснимо груб, ощетяващ и изискващ. Но също така и безкрайно вълнуващ и предстоящ със всичките си чудеса. На тази възраст детето има крехки желания и силни любопитства, които обичайно реалността погазва като грозните валяци и товарните влакове, които звуково и визуално са равностойни герои във филма.

Тук ще отворя дума за младите български актьори и стария Дейвид Линч, истинският, светла му памет, преселил се трайно в сънищата си през 2025 г. Елена Здравкова в главната роля –  на Ро –  изиграва ролята на момичето, което е едно съвсем обикновено момиче, принудено постоянно да брани физическото си тяло, да бяга, да се опази изправена, неоскубана, непаднала по гръб. Ро се справя с това. Ро е обсебена от магията на киното и че то е възможното-бягство-отпреди-интернет, порталът, през който минаваш отвъд болката и травмата на реалността. Дисоциацията на героинята е изиграна изумително интуитивно от Елена, която присъства в ролята с уязвимост, отвъд думи или мимика. “In Heaven, everything is fine.” донесено от звънък детски глас стяга за гърлото и обещава good things, тоест добри обекти, някъде другаде, някой друг път, ама не сега.

Какво изследва Ро, защо е обсебена от ужасяващото, от травмата? И защо точно Еraserhead?

Филмът на Линч от 1977 г., който го прави икона на късния сюрреализъм и “modern midnight movie”. Филм, в който машините – с шум и погром – стават равностойни герои, привлича това малко момиче, в нейната самота и влечение да отвори прозореца на телевизионния кинескоп към нещо друго, нещо по-добро, нещо, което няма да я застрашава постоянно с големината и грубиянщината си. Какво намира тя там?

Еraserhead на Линч е филм за счупеното доверие в себе си и света, че можеш да сътвориш нещо добро и трайно – здраво дете, връзка с друг, нешо красиво и разумно. Еraserhead на Линч е и филм за изродското, ужасяващото, непреработваемото, това, което ни кара да не искаме да живеем тук и сега, това, което ни кара да рушим и да искаме да не сме се раждали. Бебето – сгъстен образ на ембрион и мутант, сякаш извънземно, преждевременно родено, с малформации, се превръща в лош обект и преследвач за главния герой Хенри Спенсър. То е символ и на невъзможността да се свържеш с другия човек по здравословен начин и без насилие, ограбване, извращение. Майката на бебето избягва и оставя сам бащата в този кошмар, взрян някъде отвъд решетката на радиатора си, сякаш през затворнически прозорец. Една песен се носи отвъд тази решетка – за рая и добрите обекти, които може би там ще ги има. Само че образът на пеещата Lady in the Radiator е толкова неприятен и гротесков, че тежкó на този, който трябва да се приюти и утеши в тази фантазия за добра майка.

Какво означава Eraserhead да влезе с тези могъщо ужасни образи и звуци в плетената торба за пазар на едно малко момиче от крайния квартал на малкия град, което живее с големия си брат и работеща самотна майка, която така и не дойде в кадър? Всъщност възрастни хора и актьори в кадър няма в този филм. Има лилии, символи на девствеността, сред ТЕЦ комини, като празни каменни вази...

Тук изкуството поема по най-автентичния си път – зрителят е поканен да има собствен прочит какво може да означава неясната прегръдка с големия брат, кадърът на затворената врата и лилиите на финала на Еraserhead в плетена торба за пазар... Какво точно означава eraserhead – непреводимата игра на думи, онова което иска да изтрие, да заличи, да махне, да забрави, да отрече, да избяга, да-си-махне-главата... Какво толкова може да се случи в един пущинак на края на света, сред кранове, комини, въглища и хаотични човешки отношения, че едно момиче да иска да изтрие всичко и да се надява, че в рая няма лоши неща?

В заключение – как така се случва, че в български филм-дебют, да има истински кадри от един от най-великите филми на всички времена? След дълги перипетии, продуцентките пробиват през компанията за трансцедентална медитация, която е правила събитие в България през 2007 г. и това се оказва единствената възможна връзка с Дейвид Линч. След като той дава моралната си подкрепа за българския филм, дълги юридически преговори водят до - в крайна сметка - финален успех и правата да гледаме в български филм кадри на ужасяващото безполово лице от памук на Жената от Радиатора, както и да слушаме нейната умопомрачителна песен, приканваща ни да умрем. Късометражен, но всмукващ така, че да забравиш времето и действащ физически.

Ако нищо не сте разбрали – гледайте и двата филма и обещавам, че ще оставят следа и ще ви променят.

Екип и награди на Еraserhead в плетена торба за пазар:

Продукция: Портокал – Ваня Райнова, Виктория Митрева

Сценарий и режисура: Лили Кос
С участието на: Елена Здравкова
Оператор: Адриан Ангерхeрн

• Златна Роза (43-то издание, 2025) - Награда на Гилдия „Критика“ (СБФД) за късометражен филм.
• Сараево Филм Фестивал (31-ви, 2025)
• Кан (Cannes) 2025 - световна премиера на Седмицата на критиката в Кан
   

*Мелани Клайн, един от най-големите психоаналитици на 20 век и изобщо,  изследва ранното детско развитие и твърди, че бебето първоначално възприема обектите като „добри“ или „лоши“ според това дали удовлетворяват или фрустрират нуждите му. Това е в пряко отношение с фигурата на хранещата майка. По-късно детето започва да интегрира тези противоположни преживявания и да разбира, че един и същи обект може да бъде едновременно добър и лош. Но и цял живот при криза се връщаме и към най-ранния стадий и състояния, когато се фиксираме върху разцепването или заплахата от лошите обекти в несъзнаваното.